Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 101

Пристъпих тихо до решетъчната преграда и погледнах крадешком двамата пилоти отпред. Седяха с гръб към мен и наблюдаваха апаратите на контролното табло. Забелязах ръчката, с която се отваряше люка, но беше невъзможно да го отворя, без да ме чуят.

Зад гърба ми вратата на шкафа се отвори с трясък и мъжът се свлече навън, просвайки безкръвните си ръце върху момичето. При този звук двамата марсианци се обърнаха и аз мигновено се сниших, за да избегна погледите им. Момичето не отделяше очи от мен и при вида на сгърченото му от страх лице се вцепених от ужас. Сетне, без да издаде звук, тя влезе в шкафа, а аз останах сам с трите безжизнени тела.

Затворих вратата след нея, без да поглеждам вътре, и се отдалечих в едни от ъглите, където нямаше трупове, и повърнах.

II

Не можех да стоя повече в тази дяволска кабина, където миришеше на смърт; слепешката прекрачих труповете и се хвърлих към преградата с единственото желание да ликвидирам марсианските жители, които бяха причина за това чудовищно унищожение на себеподобните си.

Никога до този момент не ме беше обхващала такава заслепяваща и всепоглъщаща ярост и омраза. Обезумял се хвърлих в контролната кабина и стоварих силен удар в гърба на по-близкия до мен марсианец. Той се строполи веднага, а челото му се разпра в ръба на някакъв инструмент.

Електрическата му палка падна на пода до него и аз я грабнах.

Другият вече седеше на пода, а моето нападение му даде възможност само да обърне лице към мен. Замахнах с палката и го пернах по ключицата. Той потрепери и се свлече настрани. Хладнокръвно и целенасочено притисках уреда в слепоочието му. Мъжът се сгърчи конвулсивно няколко пъти и утихна. Обърнах се и към другия, който лежеше зашеметен, а кръвта от челото му се стичаше обилно надолу. Той също опита палката и щом престана да се гърчи, хвърлих настрани омразното оръжие и се извърнах. Отново ми стана лошо и загубих съзнание. Последното, което помнех, беше шумът от отварянето на вратата и тупването на трупа на момичето на пода зад мен.

Глава тринадесета

Грандиозна битка

I

Припадъкът ми, изглежда, е преминал в сън, защото нямам никакъв спомен за следващите няколко часа.

Когато се събудих, бях спокоен и в първите една-две секунди не помнех нищо от ужасните събития, на които бях станал свидетел. Щом седнах обаче и съзрях телата на двамата марсианци, преживяното изникна в съзнанието ми до най-малката подробност.

Погледнах часовника си. Не бях спирал да го навивам и вече знаех, че марсианският ден се равнява почти на този на Земята, и макар че тук не се налагаше да знам точния час, часовникът ми помагаше да се ориентирам във времето. Дадох си сметка, че съм прекарал на борда на снаряда повече от дванадесет часа. Всяка минута тук ми напомняше за онова, което бях преживял и направил, ето защо бързо пристъпих до люка и се опитах да го отворя. Бях видял как го затвориха я смятах, че ще бъде достатъчно да направя обратното. Оказа се, че съм се лъгал: преместих ръчката няколко инча и механизмът заяде. Продължих безуспешните си опити още няколко минути и на края се отказах.