Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 100

Робът беше набутан във вътрешността на шкафа, главата му се люлееше, а краката едвам го държаха. Изглежда, в последния момент до замъгленото му съзнание беше стигнало някакво предчувствие, защото щом усети къде се намира, направи опит да окаже слаба съпротива — най-многото на което беше способен; той обаче не можеше да се бори с другите двама и след близо минутна борба те успяха да го изправят вътре.

Щом съответните части на тялото му се докоснаха до скобите, те сякаш по команда се сключиха около тях. Първо бяха сковани ръцете, после краката и най на края шията. От гърлото на нещастника се разнесе провлачен жален вой и той отчаяно замърда глава, като се опитваше да я измъкне. Момичето бързо затвори вратата и в същия миг слабите му викове заглъхнаха.

Озърнах се ужасен. Останалите гледаха втренчено в земята, избягвайки погледите на другите. Забелязах, че мъжът с електрическата палка все още стоеше на входа, готов за действие.

Изминаха пет мъчителни минути, след което внезапно вратата на шкафа се отвори и мъжът се строполи на пода вън.

Намирах се най-близо до него и се наведох да го разгледам. Той беше в безсъзнание, а може би по-скоро мъртъв. На местата, където скобите го бяха държали, имаше следи от пробождане не по-големи от една осма от инча в диаметър. На всяка дупчица по краката и шията имаше следа от кръв. Тялото му беше восъчно бяло, като че кръвта му беше източена до капка.

Още не бях вдигнал очи от нещастника, когато другият поразен от електрическата палка беше завлечен до шкафа. Съпротивата му беше още по-слаба, електрическият шок беше съвсем отскоро и само за няколко секунди тялото му беше хванато от скобите. Затвориха вратите.

Това, което най-силно ме порази в цялата тази история, беше как безропотно приемаха съдбата си робите. Останалите двама — мъжът и момичето, стояха унили и чакаха да бъде изсмукана кръвта и на следващия. Трудно ми беше да си представя, че подобно варварство може да се приеме спокойно, но очевидно властта на чудовищата беше толкова силна, че марсианските граждани се виждаха принудени да помагат в това кошмарно дело.

Отвърнах очи от мъжа с палката с надеждата, че ще загуби интерес към мен. Когато няколко мига по-късно трупът на човека в шкафа се строполи на пода, последвах останалите в редицата и хладнокръвно преместих трупа му, за да не пречи на входа.

Последният роб пристъпи сам до отворения шкаф, скобите се сключиха около крайниците му и аз бързо затворих вратата.

Мъжът с черната дреха изгледа втренчено мен и момичето и една-две секунди след това, очевидно доволен от факта, че ще успеем да се справим и сами, най-неочаквано се върна в кабината си.

Почти интуитивно усетих, че се появява някаква минимална възможност за бягство, обърнах очи към момичето, но на него явно всичко му беше безразлично и безучастно подпираше гръб на стената. Предоставено ми беше около минута време да мисля и решавам свободно и се огледах отчаяно. Доколкото можех да забележа, единствен път за измъкване беше люкът в челната кабина. Огледах извития покрив и тавана, но с изключение на приспособленията за петте торби в тавана те изглеждаха идеално гладки…