Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 279

Джо не си дава труда да посочи, че това не е отговор на въпроса му. Твърде уморен е да се тревожи, а и навсякъде го кършат болки, освен там, където се допира до рамото на Поли Крадъл.

— Тед каза, че трябва да идем на Станция X — отбелязва, но двигателят на колата замазва думите му и само Поли ги чува. Джо се унася и, слава Богу, не сънува.

* * *

Когато се събужда, открива, че е на познато място. Колата взима последния завой, минава по частна алея — осигурителните фондове на Крадъл са им смазали пътя — и през нечия предна градина, и пак е на улицата, и ето го „Хартикъл“, чиито грамадни крепостни порти са разтворени да ги приемат.

Джо поглежда към Поли. Тя свива рамене.

— Мърсър е по-добър от мен в тази час от работата. Много се изнервям, когато ми обяснява как да разследвам, така че в такива случаи правя каквото рече. Не можем да те изкараме от страната тази нощ. А и да можехме, не съм сигурна къде трябва да отидем. Така че е по-добре да си сред хора, които ги е грижа за теб, и да се надяваш на благоприятен изход… — Тя поглежда към Еди, която кима.

Джо Спорк съзерцава света на ръба на хаоса и катастрофата, който все още намира време да преследва изпаднал в потрес часовникар.

Чуди се дали не е било редно да се обадят предварително, после си спомня за всички онези филми, където беглецът за миг си включва мобилния и незабавно се появяват преследвачите. Осъзнава, че от самото начало Мърсър е без своя. Все едно го вижда гол.

Измъкват се във влагата на малките часове. Колата проблясва два пъти с фарове, оранжеви лампи осветяват канала и закритите със завеси прозорци на „Гилдхолт Стрийт“. Чакат.

След малко Мърсър изръмжава:

— Трябва да има охрана. Поисках охрана.

— Оставаме или продължаваме? — пита Поли.

Когато той се поколебава, Еди се намесва:

— Оставаме. Ако сме прецакани, то вече сме в капана. Ако не сме, ще избягаме от сигурно място. Може охраната ти да е потрябвало да се погрижи за някой нахалник.

Мърсър кима: възможно е. Джо, местен habitue, води нагоре по стълбите и надушва мокър дъб и желязо. Вратата, незаключена, се плъзва безшумно под докосването му. Коридорът тъне в дискретен, гостоприемен мрак. Той вдъхва аромата на стар килим и смазочни масла. За миг в носа го гъделичка пиперлив мирис и той спира, но полъхът е изчезнал и не успява да го открие повторно. Еди се диви, заглежда картините и стъклените витрини и спира при едно орнаментирано кошче за боклук (стоманени детайли и дървесина от златен дъжд, 1920 г.). След малко пуска вътре пластмасова кутия за сандвичи и продължава нататък. Странен миг да си разтребваш чантата, но Джо предполага, че когато си стар, винаги сега е най-удобният момент.