Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 275

— Скачай вътре — казва меко Поли Крадъл и сърцето на Джо прави салто само защото е видял, че тя е вътре. След това спира внезапно: до нея седи Еди Банистър, с все смрадливия мопс и гигантски револвер.

— Хайде, Джо — казва Поли. — Време е.

Поглежда през рамо към Еди, след това му подава ръка.

— Качвай се. Ще ти обясним по пътя.

По заобиколен маршрут и през поля и градчета, и по цялото околовръстно „Орбитал“ на Лондон, те оставят цирка зад гърба си.

* * *

Джо Спорк съзерцава гърба на пътническата седалка. Кожата — може и да е изкуствена — е разкъсана около облегалката за глава и разкрива ивичка подплънка. Много му се иска да я проучи с пръсти, да докосне нещо истинско, обикновено и твърдо, което е извън „Щастливите декари“, и така да се увери, че това не е сън. Че не е все още зает да умира на операционната маса. Светът е странно тих и безцветен, все едно се е плъзнал странично в черно-бял филм или подводно документално предаване. Приема, че това е резултат от шока и посттравматичния стрес, но не се вълнува кой знае колко.

Вдига поглед от проучването на седалката и се озърта. Поли Крадъл е като огън в камина — топъл и утешителен. Тя усеща, че Джо я гледа, усмихва се и слага длан на крака му — малка ивица топлина расте под пръстите й. Той поглежда на другата страна и се натъква на Еди Банистър.

Тя отвръща на погледа му и чака. И така изминават няколко мили: Поли, Джо, Еди. Предната седалка е друго царство.

— Ти ли ми причини всичко това? — пита Джо.

Еди въздъхва.

— Да. Е, да и не. Сложих те на линията на огъня… — След кратка борба честността я принуждава да допълни: — Мислех, че е необходимо, и едва после осъзнах, че го правя по-скоро от яд. Съжалявам.

Джо гледа старицата още известно време и се чуди защо ли не й е откъснал главата от раменете и не я е изхвърлил през прозореца. Внимателно, за да не стане катастрофа. Чуди се дали тя наистина съжалява и дали това има някакво значение. После пита:

— Яд ли?

— Към баба ти, не към теб.

Нещата в крайна сметка все се свеждат до проклетото му семейство.

— Как е Хариет? — Пита със закъснение.

— Майка ти е добре, Джо — казва твърдо Мърсър. — Църквата я скри внимателно — сигурен съм, че ще имаш възможност да поговориш с нея, ако желаеш.

Джо се връща към изучаването на седалката и накрая посяга и се заиграва с разхлабеното крайче на тапицерията. Върти го от една страна на друга, докато накрая Поли много нежно обгръща едната му длан със своите, по-малки, и я издърпва, за да я целуне, все едно се е изгорил или нещо подобно. Не пита дали часовникарят се чувства добре.

— Добре съм — казва й Джо, но го проронва едва-едва и чак след това осъзнава, че уверението му може и да се окаже истина. Стига само цветовете да се разлеят от Поли и по света.

Тя успява да не избухне в сълзи, но е на ръба. Вместо това упорито се взира в Еди и й казва да продължава с разказа. Старицата кима и след това внезапно се запъва с отворена уста.