Читать «Машина за ангели» онлайн - страница 17

— Не — отвръща Титуисъл. — Нищо конкретно. Необичайните предмети винаги се котират по-добре, разбира се. Идиосинкратични работи. Непрактични. Или дори интригуващи.

В същото време ръцете му — вдигнал ги е с дланите нагоре, за да предаде искреността си — го предават. Те проследяват очертанията на странен предмет, отсъстващо го рисуват във въздуха, докато говори. Предмет, който Джо е видял наскоро. Странна вещ, с която на теория един джентълмен от верига шотландски музеи може и да е запознат, но чиято връзка със самия Джо би трябвало да е пълна мистерия за него. Във всеки случай що за музей праща двама души с анонимни вратовръзки и празни погледи чак до Лондон, просто ей така? Нима си нямат електрически телефони в Единбург?

Камърбанд досега си е мълчал, заслушан и загледан с извънреден интерес, и от време на време си е водел бележки с нечетлив почерк. Горните листчета на тефтерчето, което ползва, са набръчкани, понеже дланите му са влажни и защото натиска много силно с евтината си писалка от супермаркета — тънко пластмасово стило, което вече се е пукнало в единия край и което от време на време пъха между устните си, за да го подъвче. Сега го вади и мирисът на устата на Камърбанд се добавя за миг към аромата на тропическо-плодовия одеколон, възхитително отвратителен полъх на вкиснала мента, развалени зъби и бъбреци.

— Родни — казва той сухо и Титуисъл го поглежда, после проследява линията на погледа на Камърбанд до собствените си пръсти. Джо вижда как се разгръща поредица събития и осъзнава със секунда закъснение какво ще стане сега: господата Титуисъл и Камърбанд виновно ще се обърнат от силуета във въздуха към домакина си да проверят дали той е забелязал нещо и ще го хванат да ги зяпа виновно. Между тримата се възцарява просветление. О, да. Всички карти са вече на масата, нали? Или пък не са всички, но стигат. Ръждивата машинария на света на баща му се пробужда отново в него, надига се от старо ъгълче в ума му, което дори не е забелязвал досега — забравеният инстинкт, който го подкокоросва да лъже, да мами, да извърта, всичкото накуп.

— Съжалявам, господа — казва поверително Джо, — поставяте ме в твърде неудобно положение. Преди няма и два дни получих сходно предложение от друга заинтересована група и тази сутрин телефонът ми не спира да звъни. Направих някои проучвания и излиза, че не всичките ми ухажьори са с добра репутация… — „Например вие двамата, но това няма да го казваме, понеже искаме всички да се чувстват като в гнезденце от памук и да не скланят към прибързани действия“… — Така че предпочитам да работя с вас. Ако цената ме устрои, разбира се.

Наум прави лека гримаса. Джо Спорк — новият и по-добрен, и съвсем порасъл — не мисли по такъв начин. Вече не. Едно време имаше момче, което го правеше — хлапе, което тарашеше джобове и стоеше на пост, скиташе се из тунелите на Каналджийския обход в търсене на пиратско съкровище и беше напълно убедено, че такова наистина съществува; чиито чичовци, злодеите, бяха изкатерили канализационна тръба в заслепяващ здрач, за да отърват една дукеса от бижутата й, докато Матю Спорк я очароваше и й се усмихваше, и я люлееше на кукичката, а проклетият му син се бе облегнал на стената и играеше на йойото, и си отваряше очите на четири за куки — по-точно за куките на закона, полицейските сили на Нейно Величество, — но Джо си бе въобразил, че тази личност вече не съществува. Няма престава защо му е тъй лесно да го призове обратно.