Читать «Малкият Никола̀ тръгва пак на училище» онлайн - страница 15

— А на теб колко ти излиза? — попита ме Алсест.

— Николко — рекох. — Аз имам извинителна бележка.

И показах визитката на татко на приятелчетата.

— Ти си късметлия — заяви Клотер. — На мен баща ми не иска повече да ми пише извинения, откакто ме изритаха от училище заради последното, дето ми го даде.

— И на мен баща ми не иска да ми пише извинения — рече Рюфюс. — Пък и такива разправии стават вкъщи, за да се сдобия с извинителна бележка, че предпочитам сам да си се оправям.

— И при мен не беше лесно — рекох. — И моят баща ми заяви, че няма повече да ми пише за тая година.

— Прав е — каза Жофроа. — Не бива все един и същи човек да носи бележки. Пък и учителката няма да се хване, ако всички занесем бележки в един и същи ден.

— Ми да! — рече Алсест. — Извади късмет, че никой друг не донесе извинителна бележка тази сутрин.

После звънецът би и отидохме в строя. Дойде директорът и ни каза:

— Деца, Буль… така де, господин Дюбон ще ви наглежда. Между другото, учителката ви е болна и се е извинила за днес.

(1611–1673)

Като си тръгваме от училище в сряда вечер, всички сме адски доволни — най-напред задето си тръгваме от училище, после задето на другия ден е четвъртък и не сме на училище и освен това задето минаваме покрай кварталното кино, а този ден сменят програмата и виждаме какво дават, и ако е някой сладурски филм, у дома искаме от татковците и майките си да ни дадат парички, за да идем да го гледаме на другия ден, и понякога номерът минава — е, не винаги, особено ако сме се правили на палячовци в училище или сме получили слаби оценки.

Този път видяхме, че дават един страхотен филм — казваше се „Д’Артанян се завръща“ и имаше сума ти снимки с мускетари на тях, дето се дуелираха с шпаги и бяха облечени с широкополи шапки с пера, с ботуши и големи плащове, досущ като доспехите, дето Жофроа ги получи за рождения си ден. И учителката го смъмри, като се появи в клас облечен така!

— Тая седмица съм сред първите двайсет и петима — каза Жоашен, — татко ми със сигурност ще ми даде парички да ида да гледам филма.

— А пък аз — каза Йод — татко ми го поглеждам право в очите и той винаги ми дава каквото поискам.

— Дава ти шамарчета, да — рече Мексан.

— Искаш ли едно веднага? — попита Йод.

— Па’и се! — викна Мексан.

И с линийките, които измъкнаха от чантите си, почнаха да се дуелират като мускетари, пат, пат, пат, дявол го взел!

— Нали знаете, че Д’Артанян е съществувал наистина — каза Анян. — Четох в една книга, че се е казвал Шарл дьо Бац, че е роден в Люпиак, окръг Жер, и се е споминал в Маастрихт (1611–1673).

Обаче понеже Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме кой знае колко, та не му отговорихме, пък и бяхме твърде заети да се правим на мускетари с нашите линийки, пат, пат, пат, дявол го взел, докато накрая касиерката в киното излезе и ни рече да си ходим, че сме пречели на хората да влизат да гледат филма. Тогава всички тръгнахме да си ходим и си уговорихме среща на другия ден в два часа в киното. Понеже, като отидем от два часа, може да останем и да гледаме филма два пъти и половина. Третият път свършва много късно, мъмрят ни, като се приберем, и стават едни.