Читать «Любовен прах» онлайн - страница 4

— Хайде, казвай бързо! — започна да се ядосва Мая.

— Нищо… нали разбираш… аз… просто така… ти… защото… Имаш прекрасни сини очи!

— Ах!

Мая се приближи и целуна Ники.

— Ах! — каза Някой.

— Ах! — каза Мая след пет минути.

— Ах! — каза Ники след още пет.

— Ах! — каза майката на Мая.

— Извинявай, моето момиче, но забравих ключа от външната врата и седя от известно време тук, на пейката — каза с деликатен глас — Би ли ми услужила с твоята връзка, напазарувах и…

— Спокойно, мамо, аз тъкмо качвах колелото… Сбогом Ники.

Мая пусна ръката на Ники. Младият поет продължи да стои неподвижно и само очите му се местеха, наблюдавайки как Мая и нейната майка потъват в асансьора. После вратата се затвори и Ники остана сам. Веднага след това дърветата и улиците наоколо започнаха да се движат със страхотна скорост, а Ники продължи да бъде в центъра на света, защото никой не може да избяга от себе си, за най-голямо съжаление… „Какъв съм Глупак! Какъв съм глупак! Всичко оплесках!“.

„Всичко оплесках“ — продължаваше Ники. — И все пак имам едно утешение — любовният прах действа перфектно. Само дали ще имам куража да го използвам пак. Може би първо трябва да се подкрепя с нещо силно…"

* * *

Красавицата седеше на една пейка в парка и блажено поглъщаше последните слънчеви лъчи. Не може да се определи, какъв беше точно цвета на очите и, защото носеше зелени очила, но че е красавица, не можеше да има никакво съмнение. Нещо повече, поради факта, че с присъствието си заслепяваше всички случайни минувачи, би било трудно да се даде каквито и да е било описание на външния и вид като изключим на бялата фланелка с къси ръкави, свободно паднала върху леките шалварени панталони. Красавицата се беше облякла спортно!

Пръв покрай нейната пейката мина стар дядо с малко момченце под ръка. В един момент момченцето се спря и повлече със себе си дядото.

— Како, колко ти е часа — попита момченцето.

— Хей, Петърчо — смъмри го дядото — колко пъти съм ти казвал да не безпокоиш излишно непознатите хора. Ние също си имаме часовник…

— Млъквай, бе дядо. Може ли да си толкова глупав. Ти винаги всичко разваляш — детето се разхлипа, пусна дядо си и побягна напред…

— Чакай, Петърчо, чакай — затюхка се дядото — аз… не исках…

Гласа на дядото затихна, и красавицата отново можеше да се наслаждава тихата природа. Но не за дълго! Скоро отдалече се чу дрезгав мъжки глас, който постепенно започна да се приближава.

— Ре-е-кс, къде си, Рекси, Ре-е-кси, къде си, палавнико.

В един момент мъжа забеляза красавицата и се сепна. Нямаше как, трябваше да се извини по някакъв начин и да замаже лошото впечатление, което бе направил.

— Извинете, да сте виждали едно куче. Едно такова, голямо, оранжево, на бели петна.

Красавицата бавно свали очилата си и го погледна. Сега вече можем спокойно да кажем, че очите и бяха зелени и дълбоки. След това каза:

— Не!

Изминаха няколко секунди напрегнато мълчание, след което мъжа се отдалечи, повтаряйки си „Рекси, ах, бедният Рекси“. В името на душевното спокойствие ще трябва да кажем, че мъжът, все пак успя да намери кучето си. Незнайно защо, обаче, доста време след този инцидент, той продължи да се чувства ранен.