Читать «Любовен прах» онлайн - страница 2

— Момчето не си е имало приятелка.

Ники се престори, че не е чул забележката. Няколко минути, черното семейство обсъждаше възбудено нещо на неразбираем език. След това циганката бръкна в торбата си и извади няколко гнили бурена:

— Ако ти ми дадеш сега шапката си — каза циганката — аз пък ще ти дам любовно биле. Препичаш го, смесваш го със смляно кафе и малко сухо мляко… Внимавай, обаче, кафето трябва да е мухлясало… Слагаш всичко в един парцaл, оставяш го на балкона и чакаш да престои три дни… Билето е готово, имай предвид само че…

Циганката не можа да довърши инструкцията си за употреба. Ники рязко стана от масата и си замина. В същстност, той даже не се сети, че не си е платил сметката. Съзнанието му беше толкова травмирано от получения шок, че изобщо не можеше да мисли за такива дреболии… „Мръсни шарлатани“, промърмори си Ники за да се успокои, но това изобщо не му помогна. Опита се да съчини набързо някакво стихотворение, но за съжаление в главата му се въртяха само три стиха:

„Мислите че ме познавате…

Не, безумци, вие нищо не разбирате,

Ах, къде си ти, любов?“

Изведнъж Ники се сепна. „Какво направих“, помисли си той, „може би току що изпуснах единствения си шанс в живота… Може би не успях да хвана мига и тази мисъл да ме дерзае до последния ми дъх“. Ники се затича обратно към кафенето. Циганското семейство тъкмо си тръгваше. Ники размаха шапката си:

— Ето ви я, вземете я, моля ви се…

Дядото се усмихна, грабна шапката и я сложи на главата си. „Току що направих един човек щастлив“, констатира Ники. И наистина, доста интересно изглеждаше този дядо — жълтеникаво-бели коси, дълга рядка четена, мръсна бархетна риза и големи уродливи устни, застинали в най-щастливата усмивка, която човек може да си представи. И шапката на главата, разбира се.

Циганката подаде на Ники двата стръка трева.

— Пази ги, ценни са — каза тя.

Ники хвана бурените. Имаха кафяво стъбло със малки меки листа, заострени в края. „Явно салатката е била откъсната без да бъде изсушена“, констатира той. И все пак това беше един шанс, една врата в живота, която никой не трябва да пропуска. Ники се отдалечи, изпълнен с нови надежди.

* * *

Младият поет изчака родителите му да заминат на работа и след това пристъпи към приготовление на любовния прах. За него не представляваше никакъв проблем да намери мухлясало кафе и сухо мляко. Подобни неща ги има във всички кухненски шкафове. Внимателно накъса единия стрък и сложи всичко в кафемелачката. Когато натисна стъкления похлупак, малката машинка изстена и замря. Нищо!

„А, май бушонът изгоря“, проумя Ники, „и слава богу, така и така този прах не ми трябваше… Щях само да изгубя вдъхновението си“.

Минаваха седмици, после месеци, но вдъхновението на Ники така и не идваше. „И по-лошо става“, мислеше си той, „даже една епиграма не мога да напиша. Когато изрецитирам нещо, ефекта е, че всички ме гледат с един какъв особен поглед… Хъм…“

След още няколко месеца, Ники се сети, че втория стрък от любовното биле се мотае някъде по шкафовете… Този път младият поет събра сили и извърши процедурата по приготовлениието до край.