Читать «Любовен прах» онлайн

Константин Спиров

Любовен прах

Беше приятен пролетен ден. На една от тихите градски улици се мъдреше малка пластмасова масичка с червени столчета, а на едно от въпросните столчета седеше младия поет Ники Пеев и пиеше швепс. Не може да се твърди със сигурност, че Ники Пеев си падаше особено много по швепса, но какво друго би могъл да прави човек в приятен пролетен ден на една тиха градска улица, на която…

Още доста дълго време, мислите на младия поет Ники Пеев щяха да се въртят в кръг между пролетения ден, новата му шапка и бутилката със швепс, но междувременно нежните му мисли бяха прекъснати от не дотам нежната констатация, че на съседната маса сяда младо циганско семейство и започва да разговаря възбудено с тон и език, подхождащ единствено за някой член на петдесятна християнска секта в момент на колективна молитва. Първата реакция на Ники беше да си вземе шапката и да си замине, и със сигурност щеше да осъществи намерението си, но в един кратък момент циганката му хвърли мек поглед и каза на доста чист език:

— Моля, Момче, недей да си вземаш шапката. Тази шапка трябва ми много! — Разбира се Ники не я послуша и безмълвно стана, но докато търсеше Бармана за да си плати сметката, отново чу гласа на циганката зад гърба си:

— Не се сърди че прекъснах мислите твои, момче младо. Много други хора досущ като тебе, по цели дни са седяли и мислили, като накрая установявали са, че само седят. Чу ли ме, Ники!?

По гърба на Ники преминаха студени тръпки

— Откъде ли тази вещица знае името ми? — Параноята е отвратително нещо, а Ники като всички поети си беше доста чувствителна натура. За малко да се сблъска с Бармана. Очите на Бармана студено свтеха, а в ръцете си държеше поднос със осем кафета. Осемте кафета бяха сервирани върху масата на циганката, и тя жадно започна да ги пие едно след друго. Останалите членове на компанията нагъваха пастички и сандвичи.

— Какво става тук? — Промълви с дрезгав глас младия поет. — Вие откъде знаете името ми?

— Всичко по реда си, нали това е работата моя — загадъчно каза циганката, след като привърши и с осмото кафе.

Ники се поколеба още няколко мига, след което пораженчески се сгромоляса на масата си…

— Искаш ли да ти гадая — попита циганката.

— Давай — Ники вече нямаше сили да се бори с каквото и да е било.

Циганката взе едно от изпитите кафетата и фиксира погледа си в утайката му.

— Виждам Пешо!

— Какъв Пешо? — сепна се Ники.

— Пешо, бе, Пешо, не го ли познаваш — учуди се циганката.

— Ами познавам много Пешовци — каза Ники — кой по-точно имате предвид?

— Как кой Пешо, нали той те познава, Ванюша!

— Ванюша ?!

— Е как ти беше името, там…

— Ники!

— Сигурен ли си, че си Ники? Пешо ми говори за Ванюша.

— Но аз съм Ники!

Настъпи кратка пауза.

— И сега какво — попита Ники.

— Сега ще ми дадеш шапката си — най-неочаквано каза циганката…

— Но, ъ-ъ… защо ви трябва моята шапка. Аз си я харесвам.

— Виждаш ли този дядо който седи на масата до мен… Той харесва повече шапката ти.

— Но шапката си е моя… Защо да ви я давам?…

На циганската маса настъпи гробна тишина. Половин дузина чифта очи се впериха в Ники, излъчвайки безмълвно учудване… Най накрая циганката погледна дядото и каза с равен глас…