Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 148

Застанал в мрака, продължавайки да брои отдалечаващите се стъпки, той подреди своите мисли. Дотук беше леко разочарован от развитието на лова и липсата на интелигентност у плячката. От друга страна, начинът, по който Пендъргаст скочи от дървото точно в момента, когато стреля, беше впечатляващ атлетически ход, макар че беше незадоволително да бъде намерен на толкова лесно място.

Озмиян усещаше, че у агента се крият още неизползвани ресурси, и тази мисъл го развълнува. Беше уверен, че плячката му е достатъчно добра, за да му осигури достойно и може би дори епично преследване – преследване, което щеше да възнагради неговите усилия и грижи.

Едва доловимите стъпки не се чуваха вече: плячката беше влязла в един от етажите. Озмиян нямаше как да знае кой точно, докато не преброи стъпалата между първия и втория етаж и бързо ги раздели на две.

Сега и той започна да се изкачва по стълбището. Движеше се бързо и тихо, но не прекалено бързо. Когато стигна на втория етаж, можа да пресметне наум, че неговата плячка, взимайки по две стъпала наведнъж, беше спряла на деветия етаж. Последният, десети етаж би бил най-логичен като цел, но деветият също не беше лош избор, защото осигуряваше на плячката му допълнителни пътища за бягство. Докато продължаваше да се изкачва, осъзна, че никога не бе чувствал толкова живо тръпката на преследването, колкото в този момент. Това беше атавистично удоволствие, което само друг ловец можеше да оцени, нещо вградено в човешкия геном: тази любов към преследването, гонитбата и убиването.

Убиването. Потрепери от очакването. Спомни си първото убийство на едър дивеч. Беше лъв с голяма черна грива, който беше одраскал с лош изстрел. Животното избяга и защото той го беше ранил, негова бе отговорността да го проследи и убие. Последваха го в слонската трева, а носачът на оръжието му ставаше все по-нервен, очаквайки всеки момент да бъдат нападнати. Обаче лъвът не ги нападна, а следата ги отведе в още по-неприятна местност, обрасла с гъсти храсталаци. Тук носачът отказа да продължи, затова Озмиян сам понесе пушката, напредвайки в гъста горичка от дървета мопане. Изпита онова безпогрешно усещане за опасност и коленичи с насочена пушка. Лъвът изскочи и се втурна към него със скоростта на бърз влак. Изстреля един-единствен магнум куршум в лявото око на животното, който откъсна темето му, докато се стоварваше върху му с всичките си двеста и петдесет килограма мускули. Припомни си онова усещане на екстаз от убийството, въпреки че лежеше прикован към земята със счупена ръка. Лъвът беше горещ и вонящ, налазен от буболечки и мухи, докато кръвта му се стичаше върху тялото на Озмиян.

Ала това чувство се постигаше все по-трудно и по-рядко, докато най- после не се върна, щом Озмиян започна да ловува човешки същества. Надяваше се, че убийството на този човек няма да приключи твърде скоро.

На осмия етаж светна за малко с фенерчето и огледа следите по стълбите, забелязвайки със задоволство дирите, оставени от плячката.