Читать «Ловецът на глави» онлайн - страница 146

В ендшпила – ако изобщо стигне дотам – предимството от два патрона можеше да се окаже решаващо.

Оградата от телена мрежа израсна пред него и Пендъргаст профуча към отвора и се хвърли през него. Изправи се отново и се стрелна през гъстите храсталаци, изкатери се по купчина паднали тухли и след светкавично разузнаване скочи през отвора на един прозорец в сградата. Претърколи се и стана на крака, завивайки към най-плътните сенки. Светна за миг фенерчето, направи завой, след това още един, после друг. След третата извивка на коридора спря и приклекна. Имаше чиста огнева линия надолу по коридора, откъдето току-що беше дошъл.

Минута по-късно чу едва доловим шум от тичане, видя приближаващата светлина от фенерче иззад ъгъла. Щом излезе иззад него, Пендъргаст стреля. Разстоянието беше голямо и той пропусна, но действието постигна желания резултат: Озмиян се хвърли обратно зад ъгъла, за да намери укритие. Изстрелът беше прекратил преследването и му осигури минута-две.

Пендъргаст свали обувките си, захвърли ги настрана и се втурна надолу по коридора по чорапи, взе един остър завой и внезапно се озова в голямо помещение, осветено от лунната светлина.

Бързо стигна до средата му и се прилепи зад една напукана бетонна колона, откъдето имаше чиста огнева линия във всички посоки. Тук спря, вдишвайки киселия плесенясал въздух в помещението. Отдели малко време, за да разузнае наоколо. Ако Озмиян влезеше през същата арка, откъдето бе минал той, щеше да разполага със свободна огнева линия и този път нямаше да пропусне. Ала убиецът едва ли щеше да поеме този риск. Той вече не спринтираше след Пендъргаст, сега беше превключил на режим проследяване.

През разбитите рамки на стъклата влизаше достатъчно лунна светлина, за да вижда очертанията на помещението. Някога това е било трапезария с маси сред безредно пръснати столове. Балатумът се беше надигнал на ивици. Някои от масите още бяха наредени, сякаш очакваха възкресението на мъртвите. Подът беше осеян с евтини съдове, пластмасови чаши и чинии. Редица строшени прозорци позволяваше вътре да влизат не само бледите лунни лъчи, но и лозници, които бяха израсли и пропълзели по стените. Въздухът миришеше на мишина, влажен бетон и гниещи гъбички.

Докато продължаваше да попива околността, Пендъргаст забеляза, че многото слоеве боя, които някога бяха покривали таваните и стените, се бяха напукали и олющили и падаха като конфети по целия под. Парчетата и къдриците олющена боя се смесваха с прах, отломки и отпадъци под формата на дебел слой, създавайки идеална обстановка за проследяване на оставените отпечатъци. Все едно беше сняг: човек не можеше да мине през него, без да остави следи, и нямаше как да ги замете по някакъв начин. От друга страна, докато оглеждаше пода, видя следи навсякъде, пресичаха се насам–натам, оставени от археолози на градската среда и онези люде, наречени „пълзачи“, чието хоби беше проучването на опасни изоставени сгради.