Читать «Лепо» онлайн - страница 4

Зла догадка парна като с куршум Лепо в сърцето. Любов, ревност и обида се сборичкаха в душата му и за миг поломиха всичките му алени надежди и сини небесни мечти. Той се видя излъган и не можеше да гледа повече, а сви из гъстата гора.

Дълго време той се провира из трънаците и клоните, без да мисли къде отива. Подир него на превара тичаха игривите и весели звуци на хармониката. Стори му се, че по цялата гора се разлюля невидимо хоро и го загради в безумния си пръстен. Ревността растеше страшно в душата му. Не можеше вече да я носи. Той избяга далек и легна изнемощял на една поляна. От мъка пръстите на ръцете му се забиха в земята като ноктите на ранен орел.

До Лепо не стигаха вече безгрижните звуци на хармониката, но пред очите му стоеше нехайният образ на Иванчо Бакалчето с тънките засукани мустаци, с накривената шапка, със сребърната верижка и лъскавите чизми и го мъчеше. В ума му минаваха през пламъци разни планове за отмъщение. Войка му измени. Тя забрави думите си. Тя обича другиго. Но Лепо по-лесно ще влезе в гроба, отколкото да се раздели от нея. Той ще я открадне или ако тя не иска, ще я убие.

Лепо се спря дълго на това и като виждаше пред себе си Войка мъртва и убита, мислите му се застилаха в мъгла от смътна кървава радост и любовта му тържествуваше отмъстена. Или не! — Той ще отреже косата й до главата, да не може цяла година да излезе пред хората и да бъде осмеяна от всички.

Привечер Лепо стана, обрамчи пушката и тръгна като пиян. Всичко е свършено. Той няма вече да й се моли. Няма да иде при нея. Но сладки спомени пробиха мрачните му мисли и сърцето му се сви от копнежи. Той слезе пак при воденицата и мина мостчето. Бакалчето вече не беше там. Войка седеше самичка на прага на воденицата и предеше на хурка. Тя го видя и се изправи изненадана. Лепо позна, че тя не се зарадва. Той я поздрави смутен, сне фуражката си, почна да я върти в ръце и едвам произнесе със задавен глас:

— Не познаваш ли ме?

— Познавам те, защо да те не познавам! — каза малко сопнато Войка.

— Не ми се радваш…

— Е, какво било — минало.

Войка влезе за малко вътре и пак се яви на вратата.

— Забрави ме и ти, Лепо!

На Лепо му дойде на плач. Войка, за която той мислеше постоянно, сега го отритва студено и спокойно. Той се видя слаб, нищожен и обиден.

— Ще видим! — отговори заканително и гневно той, нахлупи фуражката си, повърна се бързо и тръгна към гората.

Сприхавата Войка се докачи.

— Не можеш ме уплаши! — каза тя ехидно след него.

Лепо се върна в село късно и разбит от мъки. Не му се щеше да влезе в къщи. Той седна на един камък пред обора. При него дойде кучето, позна го и заскача галено въз коленете му. Лепо го помилва по гърба, но не му каза нищо. Той дълго стоя там с подпряна на длан глава, с очи втренчени неподвижно в тъмнината. Но той не гледаше никъде. Неговият поглед бе обърнат в душата му, която ридаеше безнадеждно. Светлината в къщи угасна. Селото заспа сладко в нежните прегръдки на хубавата звездна нощ. Замлъкнаха последните звуци от цафарата на някое неопитно момче. Някъде се смълча медно звънче и нощната тишина се изпълни с безспирната песен на щурците и с челичения настойчив вряк на жабите от крайселското блато.