Читать «Лепо» онлайн - страница 5

Лепо стана, походи из двора, подвоуми се. После влезе в обора, помилва кравата, до която се гушеше галено мъничко теленце, погали и него. Каза нещо на стария кон, който хрупаше с мъка току-що накосена миризлива трева, излезе и застана сред двора неподвижно, като кол. Войка, Войка, викаше нещо в душата му. Войка, Войка, едногласно повтаряха щурците и настоятелно твърдяха жабите.

Лепо излезе тихо през портичката и се упъти към полето. Ревност и мъка го тласкаха да върви, но той не знаеше накъде и тръгна напосока в мрака. Той се усещаше останал самичък на света. Даже куче го не залая. Той вървеше като някой прогонен от магии дух, спъваше се по неравната земя и вървеше безцелно. Той ходи дълго. Кръстоса два пъти полето. Призори се отби в ливадите, тръшна се при една купа сено и капнал от умора, заспа като заклан.

На другия ден, когато се събуди, слънцето гореше сред небето и овчарите караха стадата към пладнищата. Лепо скочи бързо като войник и разгледа наоколо. Всичко беше мирно, спокойно. По полето се виждаха работници. Някъде ечаха песни. Наблизо косач клепеше косата си и мерният звук на чука се носеше весело по ливадата. Насреща по баира пееше меден звънец. Но сред тая мила родна картина застана мигом образът на Войка и пак го замъчи. Доиска му се страшно да я види. Но той си спомни за вчерашната обида и от сърцето му закапаха кърви.

Лепо обрамчи пушката и тръгна пак към воденицата. Той премина като призрак нажеженото поле и се озова в гората. Оттам повея хладина и помилва като с копринена кърпа горящето му лице. До него достигна познатият шум на воденицата и зачете пред него всички мили спомени, до вчерашния — убийствения. Лепо усети като че сърцето му се удари о черепа, разби се на късове, които се разсипаха като мразници по цялото му тяло. Лицето му пребледня, краката му се подкосиха и той се тръшна на един пън, като че ли дръпнат от страшна тежест.

Далече по пътя замина на кон Иванчо Бакалчето, идейки от воденицата. Конят играеше немирно под него. Той дърпаше юздите, биеше го с махмузите и чизмите му блещяха на слънцето. Вчерашната ревност пак сграбчи Лепо в ноктите си. Той стана и се спусна по кривата пътечка към гората.

Като слезе до големите канари при реката, той се спря зад тях. В гората беше тихо. Бучеше само воденицата и душата на Лепо. Той се заслуша. Стори му се, че някой плиска във водата. Той надникна предпазливо над канарата. В големия вир, засенен от гъсти елхи, се къпеше Войка гола, бяла, прилична на пряспа сняг, паднала от планината. През игривите листа на елшака падаше дъжд от слънчеви лъчи, падаше по хубавото Войкино тяло и го покриваше със златни люспи. Тя се гуркаше във водата като риба, изправяше се плахо, страхливо се взираше наоколо и се ослушваше като самодива. Косата й се пръскаше върху гърдите мокра, мека и лъщеше като ковано злато.

Лепо за минутка остана вцепенен и вкаменен. Ревността и обидата размътиха мисълта му. Той запъна пушката, забравен и луд, прицели се и гръмна мижешката.