Читать «Лепо» онлайн - страница 2

— Да не си шавнал, че няма да ме видиш вече!

Бедният Лепо стоеше неподвижен, като вкаменен, и гореше на огън.

Някой път, когато Войка виждаше Лепо да иде през гората или да минава мостчето, тя нарочно влизаше във воденицата и се скриваше. Тогава той сядаше под сянката на големия орех край реката и разговаряше с дядо Горчилан, който цял брашнен лежеше подпрян на лакът, пушеше луличката си и философствуваше върху живота. Лепо седеше неспокоен, като на тръни, умираше от мъка, чакаше да се подаде Войка и слушаше разсеяно. Дядо Горчилан приказваше дълго и като го виждаше така изгубен, викаше силно:

— Хей, паткопасец, къде ти е ума!

Той се смееше гръмко и весело. Кашляше силно и пак се смееше. А Лепо се червеше и се усмихваше виновно.

Най-после, когато мъката му станеше непоносима, измисляше си някаква работа и тръгваше да си ходи. Чак тогава от вратата на воденицата излизаше Войка, с хурка в ръка, лукаво усмихната и викаше:

— Лепо, мини привечер да ме заведеш до село. Страх ме е самичка по пътя.

Тия думи влизаха в сърцето на Лепо като чудодейно лекарство и мъката му чезнеше безследно. Той се обръщаше към нея с вяра, като пустинник срещу слънцето, и казваше:

— Аз ей-сега ще се върна.

След малко той се връщаше и чакаше вечерта, за да тръгнат заедно към село.

По пътя тя вървеше близо до него, подпираше се на ръката му и като се изправяше на пръсти, казваше:

— Виж, че съм колко тебе.

Лепо стоеше до нея, изтомен от любов, и чакаше обещание от очите й. Тя му казваше:

— Колко си приличаме двамата.

— Ех, ти не ме обичаш. Много си лоша, Войке!

Тя му взимаше главата с две ръце, като чаша, целуваше го с порив и казваше с томление:

— Моето момче пак ми се сърди. Войка го обича!… Още веднаж, още веднаж, още веднаж!

Лепо посягаше и я прегръщаше неловко и развълнувано. Тогава тя се дърпаше настрана и казваше заканително:

— Пшът! Ръцете в джоба!

Лепо покорно туряше ръце в джобовете, усмихваше се добродушно и глупаво и тръгваше редом с нея.

Някой път нощем, когато дядо Горчилан биваше малко пиян и заспиваше тежко под неспирния шум на камъка и кречаталката, Войка излизаше предпазливо през ниското прозорче на стаичката си и отиваше тихо в гъстака край реката, дето я чакаше Лепо със затаен дъх. Те седяха прегърнати в буренака до сутринта.

Но понякога Войка не излизаше и Лепо чакаше напразно. Листата натежаваха с роса, звездите чезнеха в небето, славеите се уморяваха от песни, а Лепо бдеше и чакаше. На няколко пъти той отиваше до малкото прозорче и чукаше тихо.