Читать «Лепо» онлайн

Елин Пелин

Лепо

Младият войник Лепо Гьоргин се връщаше уволнен за лятната работа в село. Той се отби от широкия път и се спусна бързо по стръмната горска пътека към Прокоповата воденица.

Тежка юнска жега трепереше във въздуха и всичко омърлушено мълчеше в задухата. Само воденицата в дола, като едничко живо същество, шумеше непрестанно и еднообразното тракане на кречеталото се носеше далеко из тихата и безучастна околност.

Лепо, с разкопчана куртка, с тежки войнишки чизми, вървеше бодро и наместяше ремъка на новата си, току-що купена ловджийска пушка, която висеше на рамото му с уста надолу. Често той се спираше, повдигаше се на пръсти и нетърпеливо поглеждаше през зелените листа към воденицата, дано му се мярнат нейде белите ръкави на Войка, воденичарската дъщеря, която той обичаше с душегубна любов.

Дълго време Лепо не беше я виждал и сега сърцето му неудържимо се мяташе в гърдите и пращаше всичката млада кръв в лицето му, което гореше и се обливаше в пот. Той бързаше и мислено виждаше как тя го среща засмяна и радостна на мостчето пред воденицата. Той не можеше да си представи точно какво бе нейното лице, очите й, устата й, колко лунички имаше под едното ушенце — две или три. Неговата запалена кръв удавяше въображението му и Войка се изправяше пред него като мила и сладка усмивка, осветена от синия любовен поглед на очите й. Само косата й, руса и златна като жълта тинтява, светла и рохава като опашката на някоя звезда, той виждаше ясно в мисълта си, виждаше даже как слабо си играе с нея вечерният ветрец. И пламъкът, който гореше в душата на Лепо, светеше в очите му, играеше по прижуреното му лице и го правеше замислено, решително и вдъхновено от надежда.

Войка беше дъщеря на дядо Горчилан, който държеше Прокоповата воденица. Тя беше мъничко и хубаво селско зверче, свободна и шеговита, ала не много срамежлива. Тя усещаше, че има силата да блазни, затова беше закачлива и лекомислена. Двадесет години нямаше още, а бе успяла на много момци да подметне думи и погледи, от които човек дълго време не може да дойде на себе си. Баща й беше беден и освен воденицата, която държеше под наем, нямаше нищо друго. Но Войка не искаше да знае. Тя си живееше леко и на воля. Тя бе слугувала три-четири години в града и беше научила да превързва косите си с панделки, да се носи чисто, с гола шийка, и така да играе с тантелените ръкави на ризата си, че да падат до рамото й при най-невинно движение на ръцете. Това съблазняваше момците и упояваше нея самата. И когато чуваше зад гърба си похвали и въздишки, тя трепваше от гордост, правеше игриви движения и сякаш се обръщаше на пчела, готова да журчи из въздуха, да каца от цвят на цвят, да жили и да блещи на слънцето.

Лепо беше хубаво момче. Още от малък служеше ратай у по-богатите по селата. Беше юначен, работлив и сръчен момък. Ту овчаруваше по планината, ту ореше в полските села, ту ходеше коларин по чифлиците. Като се влюби във Войка, той заряза всичко, прибра се, стана селски пъдар и почна да се върти по цял ден около воденицата на дядо Горчилан. Войка го държеше в плен, присмиваше му се, измъчваше го и го караше да страда от ревност. Понякога тя може би го обичаше. Кой знае? Никой не е познал кога една жена обича наистина от сърце. Тя го срещаше често, говореше му дълго и го гледаше в очите с един такъв поглед, че той забравяше обидите и всичко лошо и почти с плач искаше прошка за никога несторени грехове. В такива минути тя се гушкаше до него, кротка и мълчелива, като малко бяло агънце. Той чувствуваше на ръката си меката й коса и не смееше нито да я милва, нито да я целува. Само се мъчеше да не трепери и да не шавне, за да не прогони щастливия миг. Войка му улавяше главата с две ръце и го целуваше в устата няколко пъти наред, като казваше: