Читать «Лепо» онлайн - страница 3

— Войке, чакам те!

Но никой не му се обаждаше. Той тръгваше бавно, съсипан от чакане, измъчен от мисли, капнал за сън, кривнеше към село, после се отбиеше през ливадите и скиташе по пътищата безцелно, като смахнат. Сутрина, при изгрев слънце, той пак се намираше при воденицата. Войка, наведена при мостчето, вече пръска лицето си с хладна вода. През рамото й пада като златен водоскок косата и краят й се мие в реката. Първите слънчеви лъчи се ронят около нея. Върху водите на бента спят спокойно гъстите сенки на върбите. Всичко тихо. Само воденицата непримиримо се кара с реката и сякаш говори ядовито:

— Течеш, течеш — ще претечеш, ще претечеш!… Лепо прескача на другия бряг и застава пред Войка.

— Добрутро!

Тя се изправя с мокро, зачервено от студената вода лице и му казва:

— У, Лепо… Ти като че не си спал цяла година. Я си виж очите!

— Как ще си видя очите… Дай ми твоите, да видя моите — мъчи се да отговори весело той, но от думите му се лее горчивина.

Лепо нямаше вече своя воля. Войка бе магьосала сърцето му и то не можеше да живее без нея. То търпеше всичките мъчения и чезнеше.

Наскоро Лепо отиде войник. Вечерта, преди да тръгне, Войка го викна при воденицата и много плака. Плака и той. Тя държеше ръката си на рамото му и не знаеше какво да му каже, а само повтаряше:

— Лепо, Лепо, как ще те прежаля!

— Ти ще ме забравиш! — казваше Лепо жално.

— Никога, никога! Ще те чакам да се върнеш. Помни ми думата!

Оттогава минаха няколко месеца. Сега Лепо се връщаше пак, теглен от сърцето си, вълнуван от спомена на последнята среща, за която му говореше всичко наоколо: и зеленината, и прохладата, и тоя роден шум на воденицата, и пенливата река, която весело играеше по зеленясалите камъни. В душата на Лепо се разкриляха надежди, той крачеше бодро, подсвиркваше с уста и се усмихваше на милия Войкин образ, който светеше в мисълта му.

Шумът на воденицата се чуваше по-близо и по-ясно. Ето покривът й. Сладка притома обезсили Лепо. Дъхът му се спря. Краката му трепереха и той се подпря на дънера на една стара бука. Откъм воденицата веднага се донесоха весели и игриви звуци от хармоника, пресичани от възторжен младежки вик. Тия нехайни звуци се носеха из дола с лудешко безгрижие, реката шумно им пригласяше и кречеталото на воденицата се кикотеше обезумяло.

Лепо се почуди. Кой свиреше тъй сладко и безгрижно? Той се спусна по пътеката, слезе бързо до реката, застана тихо в лещака и погледна. Пред воденицата, под сянката на ореха, седеше на един голям пън Иванчо Бакалчето и като кривеше в прехлас глава ту на една, ту на друга страна, свиреше унесено. Той бе кръстосал крак въз крак и чизмите му блещяха от чистота. Пред него стоеше Войка босонога, с гола шия, с разчесана коса, спусната по плещите й, и слушаше прехласнато. Иванчо Бакалчето я гледаше и се усмихваше. На жилетката му висеше тежка сребърна верижка и трепереше.