Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 57

Ема се изправи за частица от секундата.

- Аз ще отворя - каза и забърза надолу, още докато Джулиън се надигаше, за да я последва.

Искаше да бъде сама, макар и само за миг. Искаше да осмисли информацията, че убийствата са започнали със смъртта на родителите й. Началото бе поставено тогава. Майка й и баща й бяха първите.

Убийствата бяха свързани. Тя виждаше нишките, които започваха да се събират и да образуват мотив, който засега можеше да зърне едва-едва, ала въпреки това знаеше, че е истински. Някой бе извършил всичко това. Някой бе измъчвал и убил родителите й, издълбал бе скверни символи върху кожата им и ги бе захвърлил в океана, за да се разложат. Някой бе взел детството на Ема, срутил бе покрива и стените на къщата на нейния живот и я бе оставил беззащитна и зъзнеща.

И този някой щеше да си плати. „Отмъщението е студен другар, с когото да делиш възглавницата си", бе казала Данна, ала Ема не го вярваше. Отмъщението щеше да върне нъздуха в дробовете й. Отмъщението щеше да й позволи да мисли за родителите си, без в стомаха й да ляга ледена буца. Щеше да е в състояние да сънува, без да вижда удавените им лица и да чува виковете им за помощ.

Стигна до входната врата на Института и отвори. Слънцето тъкмо бе залязло. На прага стоеше мрачен на вид вампир и държеше няколко наредени една върху друга кутии. Приличаше на тийнейджър с къса кестенява коса и лунички, ала това не означаваше нищо.

- Пицата ви - оповести той с тон, от който човек можеше да предположи, че повечето от близките му роднини току-що бяха умрели.

- Сериозно? - каза Ема. - Малкълм не си измисляше? Наистина доставяш пици?

Вампирът я погледна безизразно.

- Защо да не доставям пици?

Ема се разтършува по малката масичка до вратата, където обикновено държаха пари в брой.

- Не знам. Ти си вампир. Мислех си, че имаш по-хубави неща за правене в живота. He-живота. Както и да.

Вампирът изглеждаше оскърбен.

- Знаеш ли колко трудно се намира работа, когато на картата ти за самоличност пише, че си на сто и петдесет години и можеш да излизаш единствено нощем?

- Не знам - призна Ема и пое кутиите. - Не съм се замисляла за това.

- Нефилимите никога не го правят.

Докато той прибираше една петдесетачка в дънките си, Ема забеляза, че е облечен в сива тениска, на която пишеше PC.

- PC? - попита тя и лицето му светна.

- Реликвите на смъртните. Музикална група от Бруклин. Чувала ли си за тях?

Да, чувала бе. Саймън, най-добрият приятел на Клеъри и неин парабатай, свиреше в тази група, докато беше мундан. Ето как групата бе взела името на трите най-свещени предмета в света на ловците на сенки. Сега Саймън също бе ловец на сенки и Ема се зачуди как ли се чувства от това, че бандата му бе продължила без него. Че всичко бе продължило без него.

Докато се качваше по стълбите, Ема си мислеше за Клеъри и останалите от Института в Ню Йорк. Клеъри бе открила, че е ловец на сенки, когато бе на петнайсет години. Имало бе време, в което си бе мислила, че ще води живот на мундан. Беше го споменавала пред Ема по начина, по който човек би говорил за път, по който не е поел. Тя бе пренесла голяма част от себе си в живота си на нефилим, включително и най-добрия си приятел Саймън. Ала би могла да направи и друг избор. Би могла да бъде мундан.