Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 52

Отвори вратата и видя, че на прага стои мъж, облечен във впит черен панталон и риза, разкопчана до средата на гърдите. През раменете му беше преметнато карирано сако.

- Приличаш на стриптийзьор - заяви Джулиън на Малкълм Фейд, върховния магьосник на Лос Анджелис.

Имаше време, когато Джулиън бе толкова впечатлен от титлата на Малкълм (която означаваше, че всички магьосници му се подчиняват, или поне онези в Южна Калифорния), че адски се притесняваше в негово присъствие. Това обаче бе отминало след Тъмната война, когато Малкълм редовно бе започнал да се отбива у тях. В действителност Малкълм беше точно такъв, за какъвто повечето хора смятаха Артър- типът „разсеян учен". Той забравяше важни неща от двеста години насам.

Като потомци на човешки същества и демони, всички магьосници бяха безсмъртни. В зависимост от демонските си родители, те преставаха да остаряват на различна възраст. Малкълм изглеждаше на двайсет и седем, ала всъщност бешe роден (или поне така твърдеше) през 1850 година.

Тъй като повечето демони, които бе срещал, бяха отвратителни, Джулиън предпочиташе да не се замисля особено над това, как се бяха запознали родителите на Малкълм. Не че Малкълм проявяваше желание да му разкаже. Все пак Джулиън знаеше, че е роден в Англия, и това се долавяше в акцента му.

- Можеш да си поръчаш стриптийзьор у дома? - За миг Малкълм изглеждаше изумен, а после сведе очи към тялото си. - Извинявай, забравил съм да си закопчая ризата, преди да изляза от къщи.

Прекрачи прага, при което се препъна и се просна върху плочките. Джулиън се отдръпна настрани, а Малкълм се обърна по гръб с подразнено изражение, след което плъзна поглед по дългото си тяло.

- Освен това очевидно съм завързал връзките на обувките си заедно.

Понякога никак не бе лесно да не ти докривее, помисли си Джулиън, от това, че всичките ти съюзници и приятели са или нелепи, или хора, които трябва да лъжеш, а понякога и двете.

Ема се спусна тичешком по стълбите с Кортана в ръка. Носеше дънки и блузка без ръкави, влажната й коса беше прибрана с ластиче. Блузката й лепнеше за кожата - нещо, което Джулиън предпочиташе да не беше забелязал. Когато наближи, тя забави крачка, видимо успокоена.

- Здрасти, Малкълм. Какво правиш на пода?

- Завързал съм си връзките на обувките заедно.

Ема се приближи до него и замахна с Кортана, разсичайки връзките надве и освобождавайки краката му.

- Готово.

Малкълм я изгледа предпазливо.

- Може да бъде опасна - подхвърли на Джулиън. - Разбира се, всички жени са опасни.

- Всички хора са опасни - отвърна Джулиън. - Защо си дошъл, Малкълм? Не че не се радвам да те видя.

Малкълм се изправи, като се олюляваше, и закопча ризата си.

- Донесох лекарството на Артър.

Сърцето на Джулиън заби толкова силно, че почти можеше да го чуе. Ема се намръщи.

- Да не би Артър да е болен? - попита тя.

Малкълм, който тъкмо бъркаше в джоба си, застина и по лицето му Джулиън видя, че е осъзнал грешката си - беше казал нещо, което не биваше. Джулиън го наруга наум, него и навика му непрекъснато да забравя.