Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 376

- Ела с мен - каза ниско и Ема го последва като замаяна.

Двамата заобиколиха Института, прекосиха паркинга и се шмугнаха покрай статуите и малката градина, докато не се озоваха зад редица ниски дървета и кактуси, които ги скриваха от Института.

Джулиън се обърна към нея и Ема видя тревогата в очите му. Вдигна ръка, за да вземе лицето й в шепата си, и тя усети как сърцето се блъска в гърдите й.

- Можеш да ми кажеш. Защо не дойде?

С оловно тежък глас Ема му разказа за ужасеното съобщение на Кит и как се бе втурнала към колата. Как след всичко, което обитателите на Института бяха преживели предишния ден, сърце не й бе дало да въвлече някой друг в това. Как й се струвало, че единствено тя е отговорна за Рук. Как се бе опитала да се обади на Джулиън, за да му каже къде отива, но той не бе вдигнал. Разказа му за мантидите в къщата на Рук, за появата на Джем и Теса, истината за Кит. Разказа му всичко, освен онова, което бе научила от Джем за парабатаите.

- Радвам се, че си добре - каза той, когато тя свърши. Палецът му се плъзна по скулата й. - Макар че, предполагам, ако беше пострадала, аз щях да разбера.

Ема не посегна да го докосне. Ръцете й бяха свити в юмруци до тялото. През живота си бе правила немалко трудни неща, помисли си тя. Годините й на подготовка. Това, че бе преживяла смъртта на родителите си. Това, че бе убила Малкълм.

Ала изражението върху лицето на Джулиън, така открито и изпълнено с доверие, подсказваше, че й предстои най-трудното нещо, което бе правила някога.

Вдигна ръка и сложи длан върху неговата. Бавно преплете пръсти с неговите. Още по-бавно свали ръката му от лицето си, опитвайки се да заглуши гласа в главата си, който казваше: Това е последният път, в който той те докосва по този начин, последният.

Все още се държаха за ръце, ала нейната лежеше безжизнено в неговата, сякаш бе мъртва. Джулиън изглеждаше озадачен.

- Ема...?

- Не можем да го направим. - Гласът й беше глух, монотонен. - Ето какво исках да ти кажа по-рано. Не можем да бъдем заедно. Не и по този начин.

Той измъкна ръката си от нейната.

- Не разбирам. Какво се опитваш да кажеш?

- Никакви целувки, никакво докосване, никакво влюбване, никакво ходене по срещи. Това достатъчно ясно ли е?

Джулиън не изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила. Той беше воин: можеше да понесе всеки удар, готов да отвърне с двойно по-силен.

Беше много по-страшно от това.

Ема отчаяно искаше да върне казаното назад, да му признае истината, ала думите на Джем отекваха в главата й.

„Знанието, че любовта е забранена, не я убива, а я прави още по-силна."

- Не искам да имаме такава връзка - заяви тя. - Да се крием, да лъжем, да се преструваме. Не разбираш ли? Това би отровило всичко, което имаме. Би убило всичко хубаво в па-рабатайската връзка и накрая няма да сме дори приятели.

- Не е нужно да стане така. - Изглеждаше, сякаш му се повдига, но въпреки това говореше решително. - Налага се да го крием само още малко... само докато децата се нуждаят от мен...

-Тави ще се нуждае от теб още осем години - изтъкна Ема толкова студено, колкото можа. - Не можем да се крием толкова дълго.