Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 37

Мислите му се насочиха към къщата в Англия, с тихото жужене на пчели в градината, безмълвието под дърветата. Всичко бе така зелено и синьо, толкова различно от пустинята с нейните пресъхнали кафяви и златисти оттенъци. Не беше искал да се разделя с Ема, ала от друга страна, си бе помислил, че ще му е полезно. Като някой пристрастен, откъснал се от източника на своята пристрастеност.

Достатъчно. Имаше неща, за които нямаше смисъл да мисли. В тъмното и в сенките, където се спотайваха тайни, ето къде оцеляваше той. Ето как се справяше от години насам.

Пое си дълбоко дъх и излезе в коридора.

* * *

Ема стоеше на плажа. Мястото беше празно, съвсем опустяло. От двете ù страни се разстилаше пясъчно безбрежие, а слюдените прашинки проблясваха под скритото от облаци сльнце.

Пред нея се простираше океанът, красив и смъртоносен, като създанията, които живееха в него; големите бели акули с грапавите си бледи тела, косатките със своите бели ивици наподобяващи едуардиански шезлонг. Ема се взираше в океана, обзета от чувството, с което той я изпълваше винаги - смесица от копнеж и ужас, желание да се хвърли в зеления мраз, наподобяващ желанието да шофира прекалено бързо, да скочи прекалено високо, да се хвърли в битка без оръжие.

Артър би го нарекъл танатос. Копнеж за смърт.

От морето се надигна гръмък крясък, крясъкът на някакво животно, и се отдръпна. Избяга от нея, оставяйки след себе умиращи риби, мятащи се в агония, купчини водорасли, осминките от разбити кораби, детрита по морското дъно. Ема знаеше, че трябва да бяга, ала въпреки това стоеше като вкаменена, докато водата се издигаше в огромна кула, гигантска прозрачна стена, през която можеше да види безпомощни делфини и мятащи се акули, уловени като в капан от кипналата стихия. Ема изкрещя и падна на колене, виждайки телата на родителите си, пленени в надигащата се вода, сякаш бяха затворени в огромен стъклен ковчег; тялото на майка ù бе отпуснато и потръпваше, ръката на баща ù се протягаше към нея през пяната на кипящата вода...

Ема се изправи рязко и посегна към меча, който почиваше на нощното й шкафче. Ръката й обаче се подхлъзна и Кортана падна с трясък на пода. Тя запали нощната лампа и стаята бе обляна в топла жълта светлина. Огледа се наоколо, примигвайки. Беше заспала по пижама върху завивките.

Преметна крака през ръба на кревата и разтърка очи. Беше се отпуснала на леглото в очакване на Джулиън, вратата на дрешника й бе отворена, лампата вътре - запалена.

Беше възнамерявала да покаже новите снимки на Джулиън. Искаше да му разкаже всичко, да чуе гласа му - успокояващ, познат, любящ. Да чуе съвета му за това, как да продължи.

Само че Джулиън не беше дошъл.

Ема се изправи и взе пуловера, преметнат през облегалката на един стол. Бърз поглед към часовника на нощното шкафче й показа, че е три през нощта. Направи гримаса и се измъкна в коридора.

Той беше тъмен и тих. Никаква светлина не се процеждаше изпод вратите, издавайки, че има и други, които не спят. Ема се приближи до вратата на Джулиън, отвори я и се шмугна вътре.