Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 364

И все пак. Беше го отложила, но разбираше, че трябва да каже на Джулиън. Той имаше право да знае.

- Трябва да поговорим - рече и усети как сърцето му прескочи един удар.

- Не го казвай. Знам, че не е хубаво. - Джулиън я притисна още по-силно до себе си. - Не се страхувай, Ема - прошепна той. - Не се отказвай от нас, защото се боиш.

- Наистина се боя. Не за себе си, а за теб. Всичко, което си сторил, цялото криене и преструване, за да задържиш децата заедно... положението не се е променило, Джулиън. Ако нараня когото и да било от вас...

Той я целуна, слагайки край на пороя от думи. Напук на всичко, Ема почувства целувката му в цялото си тяло.

- Някога четях юридически книги - каза той, отдръпвайки се лекичко от нея. - Частите за парабатайската връзка. Чел съм ги милион пъти. Никога не е имало двойка парабатай, които да са се влюбили и след като са били заловени, да са получили прошка. Само истории на ужасите. А аз не мога да изгубя семейството си. Ти беше права. Това би ме убило. - Очите му бяха толкова сини. - Но историите на ужасите са за онези, които са били заловени. Ако внимаваме, няма да ни хванат.

Ема се зачуди дали предишната нощ Джулиън не бе отишъл прекалено далеч, дали не бе преминал една граница, отвъд която отговорностите, които превиваха плещите му, изглеждаха непреодолими. Да иска да наруши правилата, бе в пълен разрез с характера му - това не беше Джулиън и макар тя да искаше същото, което и той, то я плашеше.

- Ще се наложи да създадем правила - продължи той. -Много строги. За това, кога можем да се виждаме. Ще трябва да бъдем внимателни. Много по-внимателни, отколкото досега. Никакъв плаж повече, никакво студио. Ще трябва да бъдем абсолютно сигурни, всеки път, че се намираме на място, където никой не може да ни види.

Ема кимна.

- Не бива и да говорим за това - добави тя. - Не и в Института. Не и там, където някой би могъл да ни чуе.

Джулиън кимна. Зениците му бяха леко разширени, очите му имаха цвета на буря, надвиснала над океана.

- Имаш право. Не бива да говорим тук. Ще приготвя нещо за хапване на децата, така че да не ме търсят повече, а после ще се срещнем на плажа, окей? Знаеш къде.

Където те извадих от водата. Където започна всичко това.

- Окей - отвърна Ема след миг колебание. - Ти върви пръв и ще се срещнем там. Но все още трябва да ти кажа нещо.

- Стига само да не е, че не искаш това...

Ема се повдигна на пръсти и го целуна. Дълга, бавна, опияняваща целувка, която изтръгна нисък стон от гърлото му.

Когато най-сетне се отдръпна от него, той я гледаше.

- Как се справят хората с тези чувства? - Изглеждаше искрено озадачен. - Как успяват да се откъснат един от друг дори за миг, когато са влюбени?

Ема преглътна внезапния порив да заплаче. „Влюбени." Никога досега не го беше казвал.

„Обичам те, Джулиън Блекторн", помисли си, докато го гледаше, застанал в стаята й, както милион пъти преди и все пак сега бе съвършено различно. Как бе възможно нещо да е толкова безопасно и познато и едновременно с това - така ужасяващо и всепоглъщащо, и ново?