Читать «Лейди Полунощ» онлайн - страница 17

Политна напред и се приземи върху нещо меко. Под ноктите й се наби плат. Дрехи. Дрехи върху човешко тяло. Мокри дрехи. Вонята на морска вода и разложение беше навсякъде. Тя сведе очи и видя мъртво, подпухнало лице.

Трябваше да положи усилие, за да потисне надигналия се в гърдите й вик. Миг по-късно се разнесе ново дрънчене на метал и Кристина се приземи до нея. Ема чу как приятелката й възкликна слисано на испански, а после ръцете й се обвиха около Ема и я дръпнаха настрани. Приземи се тромаво на асфалта, неспособна да откъсне очи от тялото.

То несъмнено бе човешко. Мъж на средна възраст, със заоблени рамене и посребряла коса, която приличаше на лъвска грива. По кожата му имаше изгорели участъци, черни и червени, на места покрити с мехури, като пяна върху сапун.

Сивата му риза беше разкопчана и върху гърдите и ръцете му изпъкваха редици черни руни, не руните на нефилимите, а причудливи демонски символи. Това бяха руни, които Ема познаваше толкова добре, колкото и белезите по собствените си ръце. От пет години се взираше като обсебена в снимки с тези знаци. Същите знаци, които Клейвът беше намерил върху телата на убитите й родители.

* * *

- Добре ли си? - попита Кристина.

Ема се бе облегнала на тухлената стена на уличката (която миришеше доста подозрително и бе надраскана със спрей боя), без да откъсва очи от трупа на мундана и наобиколилите го Мълчаливи братя.

Първото, което бе направила, щом успя да събере мислите си, бе да повика Братята и Даяна. Сега започваше да се пита дали бе постъпила правилно. Мълчаливите братя бяха пристигнали начаса и се бяха заели с тялото, като от време на време се обръщаха, за да си кажат нещо със своите безмълвни гласове, докато оглеждаха, изучаваха и си отбелязваха разни неща. Бяха използвали защитни руни, за да си спечелят време за работа, преди да се е появила полицията на мунданите, и учтиво, но решително, с помощта на мъничко от телепатичната си сила възпираха Ема да се приближи до тялото.

- Бясна съм - отвърна тя. - Трябва да видя тези знаци. Трябва да ги снимам. Моите родители бяха убити. Не че Мълчаливите братя ги е грижа. Познавам един-единствен свестен Брат и той напусна.

Очите на Кристина се разшириха. Незнайно как, тя бе успяла да опази бойното си облекло чисто и изглеждаше свежа и румена. Ема можеше само да си представя на какво прилича самата тя, с щръкнала във всички посоки коса и оплескани с мръсотия дрехи.

- Не мислех, че можеш просто да се откажеш.

Мълчаливите братя бяха нефилими, избрали да се оттеглят от света и да заживеят като монаси, посвещавайки се на познание и изцеление. Те обитаваха Града на тишината -огромните подземни пещери, където погребваха повечето ловци на сенки след смъртта им. Ужасяващите им белези бяха резултат от руни, прекалено могъщи за повечето човешка плът, дори и за тази на нефилимите, но именно тези руни ги правеха почти безсмъртни. Те служеха като съветници, архивисти и лечители... и освен това владееха силата на Меча на смъртните.