Читать «Къщата с мансарда (Разказ на един художник)» онлайн - страница 6

— Нашата Лида е изключителен човек — казваше често майката. — Нали?

И сега, когато ръмеше, ние говорехме за Лида.

— Тя е изключителен човек — каза майката и добави полугласно с тон на съзаклятничка, като се озърташе уплашено: — Такива със свещ няма да намериш, но да си призная, почвам малко да се тревожа. Училище, аптечки, книжки — всичко това е хубаво, но защо да се прекалява? Та тя кара вече двадесет и четвъртата си година, време е да помисли сериозно за себе си. Покрай тия книжки и аптечки няма да усети как ще й мине животът… Трябва да се омъжи.

Женя, бледа от четене, с разбъркана коса, вдигна глава и каза сякаш на себе си, като гледаше майка си:

— Мамичко, всичко зависи от волята божия!

И отново потъна в четене.

Дойде Белокуров, с подьовка и везана риза. Играхме крокет и lawn-tennis, а после, когато се стъмни, дълго вечеряхме и Лида пак говори за училищата и за Балагин, който заграбил цялата околия. Тази вечер, когато се прибирах от Волчанинови, отнасях впечатлението от един дълъг-дълъг празен ден с тъжното съзнание, че на този свят всичко има край, колкото и да е дълго. Женя ни изпрати до портата и може би защото бе прекарала с мен целия ден от сутринта до вечерта, почувствах, че без нея ми е някак скучно и че цялото това мило семейство ми е близко; и за пръв път през лятото изпитах желание да рисувам.

— Кажете, защо живеете толкова скучно, толкова неколоритно? — попитах Белокуров, докато се прибирахме. — Моят живот е скучен, тежък, еднообразен, защото съм художник, аз съм странен човек, от най-млада възраст ме разяждат завист, недоволство от себе си, неверие в моята работа, аз винаги съм беден, аз съм скитник, но вие, вие сте здрав, нормален човек, помешчик, господар — вие защо живеете така неинтересно, защо толкова малко вземате от живота? Защо например не сте се влюбили досега в Лида или в Женя?

— Забравяте, че аз обичам друга жена — отговори Белокуров.

Имаше предвид приятелката си, Любов Ивановна, която живееше с него в пристройката. Всеки ден виждах как тази дама, много пълна, закръглена, важна, приличаща на охранена гъска, се разхождаше из градината в руска носия с гердан от мъниста, винаги с чадър и слугите току я викаха или да яде, или да пие чай. Преди около три години тя наела една от пристройките за летуване и си останала да живее у Белокуров, изглежда, завинаги. Беше по-възрастна от него десетина години и го държеше строго, така че, когато отиваше някъде, той трябваше да иска от нея позволение. Тя често ридаеше с мъжки глас и тогава пращах да й кажат, че ако не млъкне, ще напусна жилището; и тя преставаше.

Когато се прибрахме, Белокуров седна на дивана и потъна в мрачни размишления, а аз почнах да се разхождам из залата, изпитвайки тихо вълнение, като влюбен. Искаше ми се да говоря за Волчанинови.

— Лида може да обикне само земски деятел, увлечен като нея от болници и училища — казах аз. — О, заради такава девойка човек може не само да стане земски деятел, но и дори да изтърка както в приказката железни обуща. А Мисюс? Каква прелест е тази Мисюс!