Читать «Къщата с мансарда (Разказ на един художник)» онлайн - страница 5

— Това няма значение — казах. — Не трябва да се търсят чудеса само край болните и бабичките. Нима здравите не са чудо? А самият живот? Всичко, което е непонятно, е чудо.

— А вие не се ли боите от непонятното?

— Не. Към явления, които не разбирам, пристъпвам бодро и не им се подчинявам. Заставам над тях. Човекът трябва да има съзнанието, че стои по-високо от лъвовете, тигрите, звездите, по-високо от всичко в природата, по-високо дори от онова, което е непонятно и му се струва чудо, иначе той не е човек, а мишка, която се плаши от всичко.

Женя мислеше, че аз като художник зная много неща и мога вярно да отгатвам и онова, което не зная. Искаше й се да я въведа в сферата на вечното и прекрасното, в оня висш свят, в който според нея съм като у дома си, и тя говореше с мен за Бога, за вечния живот, за чудеса. И аз, който не допусках, че със смъртта ми аз и моето въображение ще изчезнем завинаги, отговарях: „Да, хората са безсмъртни“, „Да, очаква ни вечен живот“. А тя слушаше, вярваше и не искаше доказателства.

Когато тръгнахме към къщата, тя изведнъж спря и каза:

— Нашата Лида е изключителен човек. Нали? Аз страшно много я обичам и съм готова да пожертвам живота си за нея. Но кажете — Женя докосна с пръст ръкава ми, — кажете, защо вие все спорите с нея? Защо се дразните?

— Защото тя не е права.

Женя поклати отрицателно глава и на очите й се появиха сълзи.

— Просто необяснимо! — промълви тя.

През това време Лида току-що се бе върнала от някъде и застанала край стълбището с камшик в ръце, стройна, красива, осветена от слънцето, заповядваше нещо на един селянин. Припряно, като приказваше високо, тя прие двама-трима болни, а после с делови, загрижен израз заснова из стаите, отваряше ту един шкаф, ту друг и се качваше от време на време в мансардата; дълго я търсиха и я викаха за обяд, а тя дойде едва след като изядохме супата. Всички тези дребни подробности, кой знае защо, си спомням и ги обичам, и ясно си спомням целия ден, въпреки че не се случи нищо особено. Следобед Женя чете, излегнала се в дълбокото кресло, а аз седях на най-долното стъпало на терасата. Мълчахме. Цялото небе беше покрито с облаци и запръска рядък ситен дъжд. Беше горещо, вятърът отдавна беше утихнал и този ден сякаш никога нямаше да свърши. На терасата излезе Екатерина Павловна, сънена, с ветрило.

— О, мамо — каза Женя и целуна ръката й, — за теб е вредно да спиш денем.

Те се обожаваха. Когато едната отиваше в градината, другата вече стоеше на терасата, гледаше към дърветата и викаше: „Ехо, Женя!“ или: „Мамичко, къде си?“ Винаги се молеха заедно, и двете бяха еднакво вярващи и се разбираха добре дори когато мълчаха. И отношението им към хората беше еднакво. Екатерина Павловна също бързо свикна и се привърза към мен и когато не отидех два-три дни, пращаше да питат дали съм здрав. Етюдите ми тя също гледаше с възхищение и също така многословно и откровено като Мисюс ми разправяше какво се е случило, и често ми поверяваше домашните си тайни.

Тя благоговееше пред по-голямата си дъщеря. Лида никога не се галеше, говореше само за сериозни неща; тя живееше свой особен живот и за майка си и сестра си беше свещена, малко загадъчна личност, каквато е за моряците адмиралът, който не излиза от каютата си.