Читать «Кървави корени» онлайн - страница 4

— Отивам да се преоблека, а ти само да си посмял да пиеш! Ще те накарам да…

— Съжалявам?

Тя постоя така за кратко като го гледаше право в очите. Лицето и се изкриви — като последица от това, което се беше родило в ума й, като резултат от горчивата кръв, която потече във вените й. После избухна в сълзи.

— Извинявай! Не исках да стане така. Не исках да се караме. Не и днес.

Хвърли се на врата му и го запрегръща.

— Хайде стига! Успокой се. Не плачи…

— Не мога… не мога да се примиря с мисълта за това. Просто не мога. Иде ми да се самоубия. Ако не го преживея сигурно ще го направя.

— Стига Ириана! Това са глупости! Ами аз? Ами Калул? Как може да си толкова егоцентрична? Не можеш да прехвърлиш всичко на мен! Мъката ни е обща и трябва сами да я преодолеем. И колкото по-безболезнено стане това, толкова по-добре. Заради Калул. Заради нас!

Тя продължаваше да го стиска с юмруци и да хълца.

— Хайде престани, ризата ми вече е цялата мокра, трябва да се преоблека. Какво си намислила за вечеря?

— Каларини. — каза тя. — Каларини в торумелов сос и корени от диарго, стемло за десерт. Любимото ястие на Леиф. — после се отблъсна от него и стана. — Отивам да се изкъпя и преоблека. — по пътя към банята бършеше сълзите си.

— Добре.

Когато тя се отдалечи, той посегна отново към шишето. Отвори го, но се поколеба преди да налее. После вдигна бавно чашата към устата си и отпи. Внезапно му причерня пред очите и стомаха му се надигна към гърлото без никакво предупреждение, което бе последвано от рязко и шумно повръщане, сякаш някакъв бент се отприщваше в него. Това му донесе невероятно облекчение.

Обърса устата си с ръкав.

Беше двадесет и пет и осемдесет. В тридесет щеше да дойде Леиф. В тридесет и половина започва шоуто на Марго-Ол по стереовизията. В тридесет и един всичко щеше да е приключило. И нищо вече нямаше да е същото.

— Коя е тя? Кажи ни, Леиф! Познаваме ли я? — Ириана се заливаше от смях и тропаше с вилица по масата. Въпреки препоръките Гуалф беше отказал да пие тонизатори (искаше да е съвсем трезв, когато това се случи) и ядеше мрачно от чинията си. От време на време се усмихваше.

— Стига, мамо! Когато му дойде времето ще разбереш.

— От добър род ли е? Хубава ли е?

— Не колкото ти си била на младини.

— Уважаеми, това обида ли беше? Аз още се чувствам млада, Гуалф?

Гуалф тръсна вилицата си върху чинията и обърса устата си със салфетка.

— Кажи ми, синко, при теб всичко наред ли е?

Погледът на Ириана трепна. За да не се издаде, тя прикри лицето си с каната фирно. Поднесе го към чашата на сина си.

— Искаш ли още, Леиф?

— Не, благодаря. — каза той рязко и отблъсна ръката й с припрян жест. — Добре съм, татко. Не се оплаквам.

— Радвам се синко. Дано е така.

— Хайде Леиф, разкажи ми за новото си гадже!

„Господи колко е невъзмутима. Лицемерно невъзмутима!“ — мислеше си Гуалф. „Ако не бях видял мъката в очите й, щях да си помисля, че всичко е сън. Един кошмарен сън. Дано свърши по-скоро!“

— Няма нищо за разказване. Тя е хубава, от добър род и мисля, че съм влюбен в нея. Мисля, че ще се оженим.