Читать «Кървави корени» онлайн

Мартин Дамянов

Кървави корени

Гуалф-Син-Еган се прибра рано. От строителната компания, в която работеше като главен архитект, си отиде направо в къщи. Паркира близо до една леха и за малко не стъпка розовия храст на жена му докато маневрираше. Постави дланта си върху външния сензор и главния компютър на къщата свърши останалото — отвори вратата, пусна ароматизираща смес в климатичната система и запали осветлението. Гуалф бе проектирал сам къщата си, още докато беше в последния випуск на университета, но му се отдаде да я построи едва след като се ожени и местният ръководен орган одобри семейния му план. Отпуснаха му място за двуетажна къща с двор, където можеше да си построи басейн, ако пожелае (в Гуала-Парон нямаше проблеми с водата), да засади хайар или градински цветя, или каквото и да било друго стига да не увреди непоправимо собствеността, защото след смъртта му тя щеше да бъде прехвърлена на други наематели. Семейният му план предвиждаше две деца и трима домашни любимци, нещо за което повечето хора само можеха да мечтаят.

Но беше ли щастлив? Според националната статистика — да. Дълго време той също мислеше, че това е така — имаше прекрасна любяща жена, две добри деца, дългокосмест дудбан със смешното име Неро (който кастрираха още докато беше малък), какво друго му трябваше?

Нищо. Или напротив?

Щастието не го планираше правителството. Нямаше как, иначе ако имаха минимална възможност сто процента биха опитали: „Отпускаме ви петнадесет риана искрено щастие, седем риана луда любов и двадесет и четири — доволна старост.“

Точно в този момент на Гуалф му се искаше да вдигне правителствения център във въздуха (и знаеше как да го направи). Те не можеха да контролират щастието, но въпреки това много прецизно го дефинираха:

„…щастието е психологичен феномен, с който се изразява пълноценността на живота на индивида и неговото интегриране в обществото, основна предпоставка за който е възпитателния процес (вж. Гл. 17, пар. 134)“

Бяха добри. Дотолкова бяха успели да го вкарат в главите на хората, че дори Гуалф им вярваше. Те бяха прави, колкото и да не му се искаше да признае. Истината беше една. И беше на тяхна страна.

Гуалф се тръшна на дивана с чаша в ръка, като за по-сигурно беше донесъл и бутилката. Главата го болеше — бъкаше от термини като: „социално-патологичен феномен“ или „генетично-асимилационен конфликт“, с които беше натъпкано писмото от Националния Интеграционен Център. Трябваше му време да помисли на спокойствие, тъй като в службата започнаха да се появяват подозрителни погледи. След като получи последното повишение и оглави екипа по проекта за новия търговски център, много от клюките престанаха да достигат до него. През последните години назначиха млади архитекти, които по коридорите го гледаха със страхопочитание и респект, много от старите му колеги напуснаха, а други престанаха да говорят с него поради завист или от отегчение. Далеч не си правеше илюзии, че е обичан от всички, но си даваше сметка, че една потвърдена клюка може да съсипе кариерата му за отрицателно време. Това беше на път да се случи. Това вече се случваше.