Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 72

Внесоха го в някаква къща и го сложиха да полегне на неудобен диван, а над него се надвеси женско лице — Елинор Кукър.

Щом Дейвидсън дойде на себе си, Елинор засия.

— Ще го бъде — обяви тя с глас, който сякаш прокарваше зелка през ренде, и се наведе още повече. — Виждали сте тази твар и преди, нали?

Той кимна утвърдително.

— Най-добре ни разкажете.

Елинор тикна в ръката му чаша и я напълни щедро с уиски.

— Пийте — инструктира го тя, — а после ни разкажете каквото имате за разказване.

Дейвидсън изгълта уискито на две глътки и чашата веднага бе напълнена отново. Втората изпи по-бавно и се почувства малко по-добре.

Стаята бе пълна с хора: сякаш всички жители на Уелкъм се бяха скупчили в гостната на Кукър. Доста многобройна публика, но пък и гой имаше немалко за разказване. Уискито го беше поотпуснало и Дейвидсън започна да разказва колкото се може по-точно, без да разкрасява, просто остави думите да се леят сами. После Елинор на свой ред описа обстоятелствата около „инцидента“ на шериф Пакард с трупа на трошача на коли. Пакард също беше в стаята и изглеждаше доста зле, въпреки погълнатото уиски и болкоуспокояващите, а пострадалата му ръка беше бинтована толкова дебело, че приличаше повече на сопа, отколкото на човешки крайник.

— Това не е единственото изчадие в пустинята — заяви шерифът, когато всеки разказа историята си.

— Така твърдиш ти — възрази Елинор, но в очите ѝ се четеше съмнение.

— Така казваше баща ми — отвърна Пакард, като сведе очи към превързаната си ръка. — И аз го вярвам; по дяволите, убеден съм, че е така.

— Тогава най-добре да направим нещо.

— Какво например? — попита мъж с кисело изражение на лицето, който се бе подпрял на полицата над камината. — Какво може да се направи с твари, които ядат автомобили?

Елинор изпъна рамене и се усмихна подигравателно на питащия.

— Ами нека се възползваме от твоята мъдрост, Лу. Какво трябва да направим според теб?

— Мисля, че трябва да се спотаим и да ги оставим да отминат.

— Аз не съм щраус — отвърна Елинор, — но ако ти искаш да си заровиш главата в пясъка, ще ти услужа с лопата, Лу. Дори ще ти изкопая дупката.

Всички избухнаха в смях. Смутен, скептикът замълча и взе да си чопли ноктите.

— Не може да си седим тук и да ги оставим да тичат по улиците на града — каза заместник-шерифът, докато правеше балончета с дъвката си.

— Отиваха към планината — обади се Дейвидсън. — Встрани от Уелкъм.

— А какво им пречи да си променят проклетото решение — възрази Елинор. — А?

Никакъв отговор. Няколко души кимнаха, други поклатиха глава.

— Джебедая — каза тя, — ти си заместник-шериф. Какво мислиш по въпроса?

Младият мъж с шерифска значка, който дъвчеше дъвка, леко поруменя и подръпна тънките си мустаци. Очевидно нямаше идеи.

— Виждам накъде вървят нещата — отсече жената, преди Джебедая да успее да отговори. — Ясно е като бял ден. Треперят ви гащите да отидете да изкарате изчадията от дупките им, нали?