Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 70

Грубата ръка се плъзна по тялото на Аарон и баща му издаде рязък звук.

— Щях да те заколя и да нахраня с теб другите прасета. Свинското месо им се услажда най-много. Искаш ли да го направя?

— Не, татко.

— Няма ли да ти хареса?

— Не, благодаря, татко.

Лицето на Юджийн стана сурово.

— Е, аз пък бих искал да видя това, Аарон. Ще ми се да видя какво ще направиш, ако те разпоря, за да проверя какво има вътре в теб.

В игрите на баща му се бе появила нова форма на насилие, която Аарон не можеше да разбере: нови заплахи, нова интимност. Макар да се почувства неудобно, момчето знаеше, че истински страх изпитва не то, а баща му. Страхът бе отреден на Юджийн по рождение, точно както бе отредено на Аарон да гледа, да чака и да страда, докато настъпи моментът. Момчето знаеше, без да разбира как и защо, че ще бъде средството за унищожение на собствения си баща. Дори може би нещо повече от средство.

Гневът избухна в Юджийн. Взираше се в момчето и стискаше толкова силно загорелите си юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Детето бе неговата гибел, по някакъв начин бе съсипало хубавия живот, който имаха двамата с Луси преди раждането му, при това така категорично, сякаш беше застреляло родителите си. Без да мисли какво прави, Юджийн обхвана с ръце крехкото вратле на сина си.

Аарон не издаде звук.

— Мога да те убия, момче.

— Да, сър.

— Какво ще кажеш за това?

— Нищо, сър.

— Трябва да кажеш: „Благодаря, сър“.

— Защо?

— Защо ли, момче? Защото този живот не струва дори колкото свински лайна и ако те убия, ще ти направя услуга, каквато всеки син заслужава да получи от любящия си баща.

— Да, сър.

* * *

В бараката зад къщата Луси бе престанала да плаче. Нямаше никаква полза от плача, а освен това нещо в небето, което виждаше през дупките на покрива, ѝ бе навяло спомени, които пресушиха сълзите ѝ. Едно определено небе: чисто синьо и сияйно. Юджийн нямаше да направи нищо лошо на момчето. Нямаше да се осмели, никога не би посмял да навреди на това дете. Той знаеше какво е момчето, макар че никога не би си го признал.

Тя си спомни онзи ден преди шест години, когато небето сияеше като сега и въздухът бе натежал от горещината. Двамата с Юджийн се бяха сгорещили почти колкото въздуха и през целия ден не откъсваха поглед един от друг. Тогава той беше в разцвета на силите си: висок, прекрасен мъж, със заякнало от физическия труд тяло, а краката му ѝ се струваха твърди като скала, когато прокарваше ръце по тях. И тя самата беше красавица: с най-хубавия задник в цял Уелкъм, стегнат и закръглен, с толкова меки косми по пубиса, че Юджийн не можеше да се сдържи да я целува дори там — на най-скришното място. Той я любеше по цял ден — а понякога и по цяла нощ — в къщата, която строяха, или на пясъка в късния следобед. Пустинята бе удобна постеля и можеха да лежат необезпокоявани под безкрайното небе.

В онзи ден преди шест години небето притъмня твърде рано; оставаше доста време до падането на нощта. Притъмня внезапно и на тях им стана студено, защото бяха голи и се любеха. Тогава тя видя над рамото на Юджийн формите, които бяха закрили синевата: огромни и величествени същества, които ги гледаха. Увлечен от страстта, Юджийн продължаваше да я люби, като проникваше на дълбоки тласъци в нея, защото знаеше, че така ѝ доставя най-голяма наслада, когато една морава ръка, голяма колкото човешки бой, го сграбчи за врата и го изтръгна от скута ѝ. Луси видя как Юджийн се издига в небето като гърчещ се заек, като пръскаше течност от две отверстия — и от север, и от юг, — докато правеше последни тласъци във въздуха. После Юджийн отвори за миг очи и видя Луси на десетина метра под себе си, все още гола, все още разкрачена, с чудовища от всяка страна. Небрежно, без злоба, те го захвърлиха настрани и тя го изгуби от поглед.