Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 73

В стаята се разнесоха тихи оправдания, мнозина отново поклатиха глава.

— Възнамерявате просто да си седите кротко и да допуснете местните жени да бъдат разкъсани.

Хубава дума: разкъсани. Беше много по-впечатляваща от „изядени“. Елинор замълча за по-голям ефект. После добави мрачно:

— Или по-лошо.

По-лошо от разкъсани? За бога, какво би могло да е по-лошо от това да бъдеш разкъсан?

— Няма да позволим на тези демони и с пръст да ви докоснат — заяви Пакард, като се изправи от мястото си с известно затруднение. После се обърна към присъстващите, като се олюляваше. — Ще пипнем тези лайнари и ще ги линчуваме.

Мъжете останаха равнодушни към бойния призив: след схватката му на главната улица доверието в шерифа явно бе спаднало.

— Благоразумието е най-доброто мъжество — промърмори под нос Дейвидсън.

— Пълни глупости — отсече Елинор.

Дейвидсън сви рамене и си допи уискито. Този път никой не му доля чашата. Той си напомни мрачно, че трябва да е благодарен, задето е още жив. Обаче работният му график бе съсипан. Трябваше да се добере до телефон и да наеме кола; ако се наложи, да плати на някой да дойде да го вземе. Демоните, каквото и да представляваха, не бяха негов проблем. Щеше да му бъде интересно да прочете някоя и друга статия по темата в „Нюзуик“, докато разпуска с Барбара, когато се върне на Изток, но сега искаше единствено да приключи работата си в Аризона и да се прибере възможно най-скоро.

Пакард обаче имаше други идеи.

— Вие сте свидетел — каза той, като посочи Дейвидсън — и като шериф на тази общност ви нареждам да останете в Уелкъм, докато не отговорите задоволително на всички въпроси, които смятам да ви задам.

Официалният език звучеше странно от устата на този недодялан мъж.

— Имам работа… — започна Дейвидсън.

— Тогава изпрати телеграма и я отмени, господинчо.

Дейвидсън разбираше, че шерифът се заяжда с него, пришълеца от Източните щати, само за да повиши малко съсипаната си репутация. Но Пакард бе представител на закона, така че нищо не можеше да се направи. Кимна в знак на съгласие, и то колкото можа по-охотно. По-късно, когато се прибереше у дома жив и здрав, можеше да подаде оплакване срещу този провинциален диктатор. Но засега беше по-добре да изпрати телеграма и да прекъсне командировката си.

— Е, какъв е планът? — обърна се Елинор към Пакард.

Шерифът изду поруменелите си от алкохола бузи.

— Ще се разправим с демоните — отвърна той.

— Как?

— С пушки, жено.

— Ако тия твари са толкова огромни, колкото твърди той, ще ти е нужно нещо повече от пушки.

— Огромни са — обади се Дейвидсън. — Повярвайте ми, огромни са.

Пакард се усмихна подигравателно.

— Ще вземем целия шибан арсенал — каза шерифът, като насочи оцелелия си палец към Джебедая. — Момче, извади тежката артилерия. Противотанковите оръжия. Базуките.

Всички зяпнаха.

— Имаш базуки? — попита Лу, скептикът до камината.

Пакард се усмихна снизходително.

— Военно снаряжение, останало от Втората световна война.