Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 74

Дейвидсън въздъхна вътрешно. Този беше психопат. Откачалка с арсеналче от антики, които вероятно бяха по-смъртоносни за стрелеца, отколкото за потенциалната жертва. Всички щяха да умрат. Бог да му е на помощ, всички щяха да умрат.

— Джош Пакард — каза Елинор Кукър, очарована от тази проява на храброст, — може и да нямаш пръсти, но си единственият мъж в тази стая.

Шерифът светна и потърка несъзнателно слабините си. Дейвидсън реши, че атмосферата на евтино мъжкарство му е дошла до гуша.

— Вижте — рече с тънък гласец той, — вече ви казах каквото знам. Не съм ви нужен повече.

— Няма да те пусна — заяви Пакард, — ако това е целта ти.

— Просто казвам…

— Знаем какво казваш, синко, и не искам да те слушам. Ако видя, че си стягаш гащите да ни напуснеш, ще те увеся за топките. Ако изобщо имаш такива.

И копелето наистина ще го направи, помисли си Дейвидсън, дори и да разполага само с една ръка за целта. Просто се остави на течението, каза си той, като се помъчи да не криви устни. Ако Пакард отиде да търси чудовищата и проклетата му базука се издъни, проблемът си е негов. Така да бъде.

— Според този човек са цяло племе — отбеляза тихо Лу. — Как ще се справим с толкова много чудовища?

— Със стратегия — каза шерифът.

— Не знаем какви са позициите им.

— Ще разберем чрез наблюдение — отсече Пакард.

— Могат да ни пречукат като едното нищо, шерифе — обади се Джебедая, като махна парче дъвка от мустаците си.

— Това е наша територия — намеси се Елинор. — Имаме я, значи, ще си я пазим.

Джебедая кимна.

— Да, госпожо.

— Ами ако просто изчезнат? Ако не ги видим повече? — възрази Лу. — Не може ли просто да ги оставим да се върнат под земята?

— Разбира се — рече Пакард. — И после ще чакаме да излязат отново, за да ни изядат жените.

— Може да са доброжелателни — каза Лу.

Шерифът вдигна превързаната си ръка в отговор.

— Към мен не бяха.

По този въпрос не можеше да се спори.

Пакард продължи с пресипнал от ярост глас:

— По дяволите, искам да им видя сметката на тези лайнари и ако трябва, ще отида сам да го сторя. Но трябва да ги надхитрим, да ги изиграем, така че никой да не пострада.

Най-сетне нещо разумно, помисли си Дейвидсън. Думите на шерифа впечатлиха всички. Разнесе се одобрително мърморене дори откъм камината.

Пакард се обърна отново към заместника.

— Размърдай си задника, синко. Искам да извикаш онова копеле Крам от Кошън и да му кажеш да доведе момчетата си, като вземат всички проклети пушки и гранати, с които разполагат. И ако попита защо, кажи му, че шериф Пакард обявява извънредно положение и събира всички мъже с оръжие в ръка на петдесет мили околовръст. Действай, синко.

Сега вече всички в стаята го гледаха с възторг и Пакард го знаеше.

— Ще разкатаем шибаняците — рече.

Дейвидсън също попадна под магията на красноречието му и почти му повярва, после си спомни шествието в подробности — опашките, зъбите и всичко останало, — и от мъжеството му не остана и следа.

* * *

Приближиха се до къщата съвсем тихо. Не се прокрадваха, просто стъпваха толкова тихо, че никой не ги чу.