Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 48

Та кой мъж не би го сторил? Тя беше (е) несравнима.

След демонстрацията на сила, която ми направи, живях цял месец в непрекъснат екстаз. Когато бях с нея, ми показваше любов без граници, каквато не познава друго същество на божията земя. Казвам „без граници“, защото за нея граници не съществуваха. А когато не бяхме заедно, щастието ми продължаваше, защото Джаклин бе променила целия ми свят.

После ме изостави.

Знаех защо — за да потърси някой, който да я научи да използва силата си. Но това, че разбирам мотивите ѝ, не направи ситуацията по-лесна.

Рухнах: изгубих работата си, самоличността си, малкото приятели, с които още разполагах. Неща, които почти не забелязах. Тези загуби бяха незначителни в сравнение със загубата на Джаклин…

* * *

— Джаклин.

Боже мой, помисли си тя, това наистина ли е най-влиятелният мъж в страната? Изглежда толкова обикновен, толкова невзрачен. Дори волева брадичка няма.

Но Тит Петифър беше синоним на сила.

Управляваше повече сдружения, отколкото бе в състояние да преброи; в света на финансите думата му можеше да прекърши една компания като клечка, да съсипе амбицията на стотици и кариерата на хиляди. За една нощ в сянката му се правеха състояния; беше достатъчно да духне, за да събори цели корпорации, стига да си науми. Ако имаше човек, който знае що е сила, това бе той. Джаклин трябваше да се учи от него.

— Нещо против да ви наричам Джей?

— Не.

— Дълго ли чакахте?

— Достатъчно дълго.

— Обикновено не карам красивите жени да ме чакат.

— Напротив.

Вече го познаваше: две минути в негово присъствие бяха достатъчни, за да разбере що за човек е. Ако се държи умерено арогантно, ще постигне по-бързо целта си.

— Винаги ли използвате инициали, когато се обръщате към непознати жени?

— Удобно е за протокола. Защо, възразявате ли?

— Зависи.

— От?

— От това какво ще получа срещу тази привилегия.

— Да знам името ви е привилегия, така ли?

— Да.

— Е… поласкан съм. Освен ако не я раздавате с широка ръка?

Тя поклати глава. Не, той можеше да види, че не е щедра на приятелски чувства.

— Защо чакахте толкова дълго да се срещнете с мен? — попита Тит. — Разбрах, че сте изтощили секретарките ми с настойчиви искания да ме видите. Пари ли ви трябват? Ако е така, ще си тръгнете с празни ръце. Забогатях, защото бях стиснат и колкото повече забогатявам, толкова по-стиснат ставам.

Това си беше самата истина; каза го съвсем прямо.

— Не искам пари — рече тя също толкова прямо.

— Радвам се да го чуя.

— Има и по-богати от вас.

Той повдигна изненадано вежди. Красавицата можеше да хапе.

— Вярно е — потвърди Тит. В това полукълбо имаше поне половин дузина по-богати мъже от него.

— Аз не съм поредната запленена от вас никаквица. Не съм дошла да ви изнудвам. Дойдох, защото можем да бъдем заедно. Можем да си дадем много един на друг.