Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 43

Само че по-добре.

* * *

— Джаклин.

„Съпругът ми наистина ли ме нарече по име?“ Обикновено се обръщаше към нея с Джаки или Джак, или изобщо не използваше име.

— Джаклин.

Гледаше я с големите бебешко-сини очи на колежанчето, в което тя се бе влюбила от пръв поглед. Но сега устните му не бяха толкова меки, а целувките му имаха вкус на остарял хляб.

— Джаклин.

— Да.

— Има нещо, за което трябва да поговорим.

Да поговорят? Какво, днес да не е празник?

— Не знам как да ти го кажа.

— Опитай — предложи тя.

Знаеше, че може да го накара да говори. Да ѝ каже всичко, което тя иска да чуе. Любовни думи може би, стига да си спомни как звучат. Но каква полза от това? По-добре истината.

— Скъпа, малко сгазих лука.

— Какво имаш предвид?

„Направи ли го? Ах, ти, копеле.“

— Стана, докато ти не беше на себе си. Нали се сещаш, когато нещата между нас не вървяха особено. Отделни стаи… ти искаше да спим в отделни стаи… и аз се депресирах здраво. Не исках да те разстройвам, затова не казах нищо. Но няма смисъл да се мъча да водя двойствен живот.

— Добре, Бен, имай си любовна авантюра, щом искаш.

— Не е авантюра, Джаки. Обичам я…

Той явно се готвеше да ѝ дръпне някоя от онези речи, тя го виждаше как събира сили. Оправданията, които се превръщаха в обвинения, извиненията, които неизбежно преминаваха в обиди. Развихреше ли се веднъж, нямаше спирачки. Не искаше да го слуша.

— … Тя изобщо не е като теб, Джаки. Лекомислена е. Навярно би я нарекла повърхностна.

Може би си струваше да го прекъсне. Сега, докато още не се е оплел напълно, както ставаше обикновено.

— Не е мрачна като теб. Нали разбираш, нормална жена е. Нямам предвид, че ти не си нормална, просто не можеш да не изпадаш в депресии. А тя не е толкова чувствителна.

— Бен, не е нужно…

— Не, по дяволите, искам да излея всичко, което съм насъбрал.

„Върху мен.“

— Никога не ме оставяш да обясня — продължаваше той. — Започваш да ме гледаш проклето, сякаш искаш да ме принудиш да…

„Да умреш.“

— … да млъкна.

„Млъкни.“

— Не ти пука как се чувствам! — Вече крещеше. — Съществува само собственият ти малък свят.

„Млъкни.“

Беше зяпнал. Джаклин си пожела устата му да се затвори и щом си го помисли, челюстите му се хлопнаха и прерязаха върха на розовия му език. Езикът тупна върху ризата му и се изгуби в една гънка.

„Млъкни“, помисли си отново тя.

Идеалните му равни зъби се строшиха и разпаднаха, нерви, калций и слюнка се смесиха в розова пяна, която изби по брадичката му, когато челюстите се огънаха навътре.

„Млъкни“, продължаваше да повтаря наум Джаклин и изумителните му бебешко-сини очи хлътнаха в черепа, а носът — в мозъка.

Това вече не беше Бен; беше мъж с червена, сплескана гущерска глава, която, слава богу, беше замлъкнала завинаги.

Щом разбра как става номера, Джаклин започна да се наслаждава на трансформациите, които предизвикваше.