Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 42

„Ти не си жена. Не приличаш на жена, не знаеш какво усеща една жена…“

— Казахте ли нещо?

Тя поклати глава.

— Стори ми се, че казахте нещо. Моля, не се притеснявайте да говорите открито с мен.

Джаклин не отговори и на него, изглежда, му омръзна да фамилиарничи. Стана и отиде до прозореца.

— Мисля, че най-доброто решение за вас…

Падаше ѝ се в контражур — затъмняваше стаята и скриваше гледката към черешовите дървета на моравата отвън. Тя се загледа в широките рамене и тесния му ханш. Расов мъж, както би се изразил Бен. Не беше създаден да ражда деца. С такова тяло бе създаден да преправя света. Ако не света, то поне умовете на хората.

— Мисля, че най-доброто решение за вас…

Какво знае той с този ханш и тези рамене? Прекалено мъжествен е, за да я разбира.

— Мисля, че най-доброто решение за вас е терапия с успокоителни…

Погледът ѝ се премести върху кръста му.

— … и почивка.

Сега мислите ѝ бяха насочени към тялото, скрито под дрехите му. Към мускулите, костите и кръвта под еластичната кожа. Тя си го представи от всички страни, измери го с поглед, прецени издръжливостта му, после се съсредоточи и си помисли:

„Стани жена.“

И щом абсурдната идея ѝ хрумна, тялото започна да се променя. За съжаление, не се преобрази като в приказките, плътта му се съпротивляваше на тази магия. Джаклин пожела мъжките му гърди да станат женски и те започнаха да се издуват по най-прелестен начин, докато кожата не се пръсна и гръдната кост не експлодира. Тазът му, разпънат до краен предел, се счупи по средата; мъжът изгуби равновесие и се просна върху бюрото, после се втренчи в нея с пожълтяло от шока лице. Заоблизва устни отново и отново в търсене на влага, която да му помогне да проговори. Устата му бе пресъхнала, думите бяха мъртвородени. Единствените звуци, които издаде, излязоха измежду краката му — плискането на кръвта и глухото тупване на червата върху килима.

Джаклин изпищя при вида на абсурдното чудовище, което бе създала, отдръпна се в далечния край на стаята и повърна в саксията на фикуса.

„Боже мой — помисли си, — ама че убийство. Дори не го докоснах.“

* * *

Стореното този следобед Джаклин запази за себе си. Няма смисъл да докарва безсънни нощи на хората, като ги кара да се замислят върху необичайния ѝ талант.

Полицаите бяха много любезни. Съчиниха цял куп теории за внезапната кончина на д-р Бландиш, въпреки че нито една не обясняваше как гръдният му кош е изригнал по такъв чудодеен начин, превръщайки гърдите му в два хубави (макар и космати) купола.

Предположиха, че при него е нахлул незнаен психар, видял му е сметката с ръце, чукове и триони и си е отишъл, оставяйки Джаклин Ес в ужасено мълчание, от което никакъв разпит не бе в състояние да я извади.

Едно бе сигурно — неизвестното лице или лица бяха изпратили доктора там, където никакви успокоителни или терапии не можеха да му помогнат.

* * *

За известно време Джаклин сякаш забрави за станалото. Но с течение на месеците то започна да се връща в съзнанието ѝ като спомена за тайно прелюбодеяние. И да я изкушава със забранените си удоволствия. Не помнеше гаденето, само усещането за власт. Не помнеше отвращението, единствено силата. Беше забравила за изпитаната вина и копнееше да го направи отново.