Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 41

— Прибрах се по-рано, любима моя. Нямаше голямо задръстване.

— Моля те, махни се.

От усилието да говори се свлече от тоалетната чиния в локвата кръв, която вече изстиваше върху белите плочки на пода.

— Скъпа?

— Махни…

— Скъпа.

— Се.

— Добре ли си?

Нещастникът вече блъскаше по вратата. Не разбира ли, че тя не може, че тя няма да му отвори?

— Отговори ми, Джаки.

Тя изохка. Не успя да сподави стона си. Болката не беше толкова силна, колкото очакваше, но се чувстваше зле — все едно я бяха ритнали в главата. Все пак той нямаше да успее да се добере навреме до нея, дори да разбие вратата. Вече не. Беше късно.

Бен разби вратата.

Джаклин вдигна очи и го изгледа през сгъстения от усещането за смърт въздух — толкова плътен, че с нож да го режеш.

— Прекалено късно — каза му тя или поне така ѝ се стори.

Но не беше.

* * *

„Боже мой — помисли си, — ама че самоубийство. Жива съм.“

Наетият от Бен лекар се оказа прекалено любезен. Само най-доброто — така ѝ обеща. Само най-доброто за моята Джаки.

— Няма нищо — увери я лекарят, — което да не можем да оправим с малко усилие.

„Защо не говори направо? И без това не му пука. Няма представа как се чувствам.“

— Често си имам работа с женски проблеми като вашите — довери ѝ той с добре заучено съчувствие. — Сред жените на определена възраст се срещат с епидемична честота.

Та тя е само на тридесет. Какво се опитва да ѝ каже? Че е навлязла преждевременно в менопауза?

— Депресия, пълно или частично затваряне в себе си, всевъзможни по вид и размери неврози. Не сте само вие, повярвайте.

„О, да, само аз съм — помисли си Джаклин. — Вътре в главата ми, съвсем сама, и си нямаш идея какво е.“

— Ще ви оправим за нула време, скоро ще припкате весела като агънце.

„Аз съм агне, така ли? За агне ли ме мисли тоя?“

Лекарят изгледа замислено грамотите си в рамки, после добре поддържаните си нокти и накрая химикалите и бележника върху бюрото. Но не и Джаклин. Гледаше във всички други посоки, само не и към нея.

— Знам — продължи той, — какво сте преживели и знам, че е било травмиращо. Жените имат определени нужди. И ако те не бъдат задоволени…

Този пък какво знае за женските нужди?

„Ти не си жена“, помисли си тя.

— Моля? — попита той.

Нима това последното го каза на глас? Тя поклати глава: отказ да говори. Лекарят продължи, набра пак инерция.

— Няма да ви подлагам на безкрайни терапии. И вие не го искате, нали? Имате нужда от малко кураж, както и от нещо, което да ви помогне да спите нощем.

Започваше да я нервира, при това сериозно. Снизходителността му нямаше граници. Всезнаещ и всевиждащ баща; ето на какъв се правеше. Сякаш бе благословен с чудодейната способност да вниква в женската душа.

— Разбира се, неведнъж съм подлагал пациентите на терапия. Но между нас…

Той я потупа леко по ръката. Бащинско докосване по опакото на дланта ѝ. Жест, който би трябвало да я поласкае, да я окуражи, може би дори да я съблазни.

— … между нас да си остане, това е свързано с прекалено много приказки. Безкрайни приказки. Честно, каква полза от тях? Всички си имаме грижи. Колкото и да говориш, не можеш да се освободиш от проблемите си, нали?