Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 40

Гласът, който му отговори, бе по-мек, отколкото очакваше.

— Ти не си виновен.

— Не — възрази Бърджис, окуражен от миролюбивия тон. — Това беше грешка и аз дълбоко се разкайвам. Подцених Киндерман.

— Наистина беше грешка, но всички грешим — отвърна Адът. — След сто години пак ще опитаме. Демокрацията е сравнително нов култ: още не е загубила външния си блясък. Ще и отпуснем още един век и тогава ще я победим.

— Да.

— Обаче ти…

— Знам.

— Няма да получиш никаква власт, Грегъри.

— Да.

— Е, не е дошъл краят на света. Погледни ме.

— Не сега, ако не възразявате.

Бърджис продължи упорито да върви, стъпка след стъпка. „Дръж се спокойно, бъди благоразумен.“

— Погледни ме, ако обичаш — каза ласкаво Адът.

— По-късно, господарю.

— Моля те само да ме погледнеш. Малък знак на уважение, който ще бъде високо оценен.

— Ще го направя. Наистина ще го направя. Обаче по-късно.

На това място коридорът се разклоняваше. Бърджис пое наляво. Сметна, че символичният му избор ще поласкае Ада. Но коридорът се оказа задънен.

Бърджис застина пред стената. Студът проникна в мозъка му, чуканчетата на липсващите му палци неистово го заболяха. Той си свали ръкавиците и започна да ги смуче.

— Погледни ме. Обърни се и ме погледни — каза любезно гласът.

Какво да направи? Вероятно би било най-добре да се върне обратно по коридора и да намери друг път. Просто трябваше да обикаля в кръг дотогава, докато успее да намери достатъчно аргументи в своя защита, така че преследвачът му да го остави на мира.

Докато стоеше и прехвърляше в ума си различните възможности, усети лека болка във врата.

— Погледни ме — подкани го отново гласът.

Гърлото му се сви. Той чу стържещ звук от триене на кости, после в основата на черепа му сякаш се вряза нож.

— Погледни ме — каза Адът за последен път и главата на Бърджис се завъртя.

Тялото не — то продължи да стои обърнато към голата стена, която препречваше коридора.

Обаче главата му се завъртя върху слабия врат в разрез с всички закони на анатомията. Бърджис се задави, защото хранопроводът му се усука като въже, шийните му прешлени се смляха, ставните хрущяли се раздробиха. От очите му потече кръв, тъпанчетата му се спукаха и той умря, вперил поглед в това мрачно, нечовешко лице.

— Казах ти да ме погледнеш — рече Адът и пое по нерадостния си път, като заряза изправеното до стената тяло — една необяснима гледка, на която щяха да се натъкнат спорещите оживено демократи, когато пристигнат в Уестминстърския дворец.

Джаклин Ес — Последна воля и завещание

Боже мои, мислеше си тя, това не може да е живот. Ден след ден: скуката, досадната работа, разочарованието.

Господи, молеше се тя, избави ме, освободи ме, разпъни ме на кръст, ако трябва, но ме спаси от нещастието.

Вместо да чака спасителната благословия, един скучен ден Джаклин извади ножчето от самобръсначката на Бен, заключи се в банята и си сряза китките.

Когато Бен застана от другата страна на вратата, тя почти не разбра какво и казва заради туптенето в ушите си.

— Вътре ли си, скъпа?

— Махай се — каза му или поне така ѝ се стори.