Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 14

Подът отдолу беше много неудобен и щом прокара длан по него, Стив установи, че лежи върху някаква голяма решетка или мрежа. Металната, насечена на еднакви квадратчета, повърхност се простираше докъдето му стигаха ръцете. Мушна ръка в една от пролуките, но не напипа нищо. Под него имаше само въздух.

* * *

Първата инфрачервена снимка, която Куейд направи, показваше как Стивън проучва затвора си. Както се очакваше, обектът подходи доста рационално към ситуацията. Нямаше истерия. Нямаше ругатни. Нямаше сълзи. И точно в това се криеше предизвикателството в случая. Този конкретен обект знаеше много добре какво се случва и щеше да реагира разумно на страховете си. Съзнанието му със сигурност щеше да бъде по-трудно за пречупване от съзнанието на Черил.

Но колко по-удовлетворителни щяха да са резултатите, когато се пречупеше. Нима душата му нямаше да се разкрие, за да може Куейд да я види и докосне? В Стивън се криеха толкова много неща, които Куейд искаше да проучи.

Малко по малко очите на Стив привикнаха към тъмнината.

Беше затворен в някаква шахта. Доколкото можеше да прецени, беше широка около шест метра и идеално кръгла. Може би вентилационната шахта на тунел или подземна фабрика? Стив си представи района около Пилгрим Стрийт и се опита да предположи къде би го отвел Куейд. Не му хрумна нищо.

Нищо.

Намираше се на място, което не можеше да определи или разпознае. Шахтата нямаше ъгли, върху които да съсредоточи погледа си; по стените нямаше пукнатини или дупки, в които да скрие съзнанието си.

Но по-лошото бе, че лежеше с разперени ръце и крака върху някаква решетка насред нищото. Мракът под него бе непроницаем — шахтата можеше да е бездънна. И само тънката решетка и още по-тънката верига, която пристягаше глезена му, го спираха да падне.

Стив си представи, че виси под празно черно небе над безкрайна мрачна бездна. Въздухът бе топъл и застоял. Изтри внезапно бликналите от очите му сълзи, усети как лепнат. Когато спря да плаче, започна да крещи за помощ, но тъмнината тутакси погълна думите му.

Крещя, докато прегракна, после се отпусна върху решетката. Не можеше да се отърси от представата, че под паянтовото му легло се простира безкраен мрак. Абсурдна мисъл, разбира се.

— Нищо не е безкрайно — рече той на глас.

Нищо не е безкрайно.

И все пак нямаше как да се увери в това. Ако паднеше в абсолютната чернота под себе си, щеше да пада и да пада, и да пада, и нямаше да види приближаващото се дъно. Опита се да мисли за по-светли и позитивни неща, но съзнанието му се връщаше към представата как пада в тази ужасяваща шахта, докато дъното ѝ не се озовава на метър от летящото му тяло, но той не го вижда, мозъкът му не го предупреждава.

Чак до самия удар.

Щеше ли да види светлина, когато главата му се пръсне при удара? Щеше ли да разбере в момента, в който тялото му се превръща в леш, защо е живял и защо е умрял?

После си помисли: „Куейд не би посмял“.

— Не би посмял! — изкрещя. — Не би посмял!

Тъмнината бе лакома за думи. Щом Стив спря да крещи, от устата му сякаш изобщо не бе излизал звук.