Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 12
Клайв Баркър
Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.
Тридесета: седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.
Тридесет и първа: тя спи. Главата ѝ е заровена в преплетените ѝ ръце.
Тридесет и втора: станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.
Тридесет и трета: спи.
— Колко време е изминало? — попита Стив.
— Пет дни. Не, шест.
Шест дни.
Тридесет и четвърта: фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.
Тридесет и пета: отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.
Тридесет и шеста: тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор.
Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.
Седи спокойно под масата, като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето ѝ отново е безизразно, цялата ѝ енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата ѝ преминат.
Стив гледаше втренчено фотографията.
— Изуми ме — рече Куейд — колко внезапно се предаде. В първия момент изглеждаше, че ще продължи да се съпротивлява. Монологът на вратата беше досущ като предните дни, комбинация от заплахи и извинения. После се пречупи. Просто ей така. Настани се под масата и изяде говеждия бут до кокала, сякаш по свой собствен избор.
Тридесет и осма: тя спи. Вратата е отворена. През нея влиза светлина.
Тридесет и девета: стаята е празна.
— Къде отиде?
— Слезе на долния етаж. Влезе в кухнята, изпи няколко чаши вода, седна на един стол и остана там в продължение на три или четири часа, без да каже нито дума.
— Поговори ли с нея?
— Накрая. Когато започна да излиза от състоянието на ступор. Експериментът приключи. Не исках да я нараня.
— Тя какво каза?
— Нищо.
— Нищо?
— Абсолютно нищо. Дълго време ми се струваше, че изобщо не забелязва присъствието ми в стаята. После опекох няколко картофа и тя ги изяде.
— Не направи ли опит да се обади в полицията?
— Не.
— Не се ли нахвърли върху теб?
— Не. Знаеше какво съм направил и защо съм го направил. Не беше планирано предварително, но бяхме говорили теоретично за подобни експерименти. Пък и не беше пострадала, нали видя. Може би беше загубила някой и друг килограм, това е всичко.
— И къде е сега?
— Тръгна си на следващия ден. Не знам къде отиде.
— И какво доказа цялата случка?
— Може би съвършено нищо. Но постави интересно начало на моите проучвания.
— Начало? Това е било само началото?
В гласа на Стив имаше неприкрито отвращение.
— Стивън…
— Можеше да я убиеш!
— Не.
— Можеше да полудее. Да откачи завинаги.
— Можеше. Но беше малко вероятно. Тя беше жена със силна воля.