Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 15

Сетне му хрумна друга мисъл — наистина ужасяваща. Ами ако Куейд го е затворил в този овален ад, защото той никога няма да бъде открит, никога няма да бъде проучен? Може би този път е решил да доведе експеримента си докрай.

Докрай. Смъртта е краят. Нямаше ли това да бъде кулминацията в експеримента на Куейд? Да наблюдава как един човек умира; да види страха от смъртта, майката на всички страхове, върховния ужас. Сартр бе написал, че никой не може да познае собствената си смърт. Но да познае смъртта на другите, да наблюдава акробатичните номера, които съзнанието със сигурност ще извърши, за да избегне горчивата истина — това беше ключ към природата на смъртта, нали? Това би могло да подготви донякъде един човек за собствената му смърт. Да се преживее нечий чужд ужас беше най-безопасният, най-хитрият начин да се докосне звяра.

„Да — помисли си той, — Куейд може да ме убие, за да се избави от собствения си ужас.“

Тази мисъл му донесе някакво горчиво задоволство. Куейд, безпристрастният експериментатор, набеденият учител, е обсебен от ужасите, защото собственият му ужас е още по-дълбок.

Затова искаше да наблюдава как другите се справят със страховете си. Трябваше му разрешение, начин да преодолее собствения си страх.

На Стив му бяха нужни часове, за да го осмисли. В мрака съзнанието му беше пластично като живак, но неконтролируемо. Откри, че му е трудно да мисли дълго време за едно и също нещо. Мислите му бяха като риби — малки, бързи риби, които се изплъзваха от хватката му още щом ги сграбчи.

Но зад всеки завой на мисълта му се криеше знанието, че трябва да надиграе Куейд. Това беше сигурно. Трябваше да запази спокойствие; да докаже, че е негоден за проучванията му.

На снимките от тези първи часове се виждаше как Стивън лежи върху решетката със затворени очи и леко намръщено изражение. Колкото и да бе парадоксално, от време на време на устните му се появяваше усмивка. Понякога беше трудно да се каже дали спи или е буден, дали размишлява или сънува.

Куейд чакаше.

Накрая очите на Стив започнаха да мърдат под клепачите — непогрешим знак, че сънува. Беше време да промени мъчението — сега, докато обектът спи…

Стив се събуди с оковани ръце. Видя до себе си купа вода, поставена върху чиния, а до нея втора купа, пълна с хладка, безсолна овесена каша. Пи вода и започна да се храни с благодарност.

Докато се хранеше, установи две неща. Първо — звуците от яденето отекваха много силно в главата му, и второ — нещо пристягаше слепоочията му.

Снимките показват как Стивън посяга тромаво към челото си. През него минава специален колан за глава, снабден с ключалка. Два нита влизат дълбоко в ушите му, като не позволяват в тях да проникне никакъв шум.

Снимките показват недоумение. После гняв. И накрая страх.

Стив беше глух.

Чуваше единствено шумовете в главата си. Тракането на зъбите си. Мляскането и преглъщането. Звуците отекваха между ушите му като изстрели.

От очите на Стив бликнаха сълзи. Той зарита решетката, без да чува трясъка от блъскането на петите си в металните пръчки. Крещя, докато не му се стори, че гърлото му кърви. Не чу нито един крясък.