Читать «Кървави белези» онлайн - страница 85

— Работи.

Хващам здраво шнура и го дърпам с все сила. Моторът се запалва, резачката се разтриса и след това започва да реве равномерно.

Шумът е направо оглушителен. Резачката се тресе в ръцете ми и острието шумно се върти, докато се доближавам до дървото. Стволът е строен, на фона на сребристата му кора нежните листа приличат на полупрозрачни зелени монети. Насочвам резачката към мястото, което Арно ми показа, но не мога да се накарам да режа.

— Хайде, започвай! — крещи Арно насред шумотевицата.

Заставам така, че да пазя равновесие, без да натоварвам прекалено наранения си крак, поемам дълбоко въздух и допирам острието на резачката до дървото.

Звукът, който се чува, прилича на писък. Разхвърчат се парченца бяло дърво и кора и аз инстинктивно се отдръпвам. Шумът утихва до равномерно ръмжене. Представям си усмивката на Арно и отново допирам триона до дървото.

Резачката се тресе, докато навлиза в ствола. Натискам с цялата си тежест и притварям очи, защото срещу мен започват да хвърчат трески от дървото. Правя прорез с наклон надолу, докато достигам три четвърти от дебелината на стеблото, след това започвам да правя втори прорез, отново под ъгъл, така че двата да се срещнат. Не ми отнема много време. Избутвам дървесината и правя прореза още по-дълбок. Не знам дали работя както трябва, но нямам никакво намерение да питам Арно. Преминавам към поредния прорез нагоре, когато дървото започва да скърца и да се накланя на една страна.

Отдръпвам се бързо назад. Скърцането става още по-силно, след това бялата бреза се олюлява и пада, като отскача веднъж, преди да се стовари върху пречупените си клони. Както Арно бе предположил, дървото пада далече от статуите. Колкото и да не ми се иска, съм впечатлен.

Той прави жест към ключа на резачката. Завъртам го, острието започва да се върти по-бавно, ревът намалява и накрая спира съвсем.

— Ето, видя ли — подхилва се Арно. — Не беше чак толкова страшно, нали?

Окастрям клоните на дървото и след това се залавям да нарежа ствола му на малки парчета. Съвсем скоро поляната заприличва на дъскорезница, парченца бяло дърво са разпръснати наоколо като конфети. Докато аз се занимавам с дънера, Арно събира окастрените клони на едно място и ги подрежда горе-долу по големина, така че всички, освен най-малките да бъдат използвани за подпалки.

Работата е тежка и изморителна. Скоро се събличам до кръста, свалям горната част на гащеризона и връзвам ръкавите му на кръста си. Дори Арно е принуден да поразкопчае ризата си, под отворената яка се вижда тялото му, по него няма никакви косми, на фона на загорялото му от слънцето лице, гърдите му изглеждат белезникави като мляко. От Арно се носи тежък дъх на пот. Комуникацията между нас се осъществява единствено с жестове и знаци. Воят на резачката изпълва гората, докато постепенно разчленяваме дървото.

Накрая всичко приключва. Щраквам ключа на резачката и загасям мотора. Той се закашля и млъква.

Неочакваната тишина пада тежко върху дърветата. Оставям резачката на земята. В притихналия въздух всеки шум звучи много по-силно.