Читать «Кървави белези» онлайн - страница 87

— Защо просто не се отървеш от тях? — питам аз.

— Опитай се ти да ги повдигнеш, ако можеш — изсумтява той.

— Все пак си успял да ги докараш тук по някакъв начин.

— Имахме подемна техника.

— Искаш да кажеш, че твоят партньор е имал.

Арно кимва ядосано. Отново поглежда лулата си.

— Мислех, че ти може да имаш някакви идеи. Или контакти.

— Какви контакти?

— Такива, които не биха задавали въпроси откъде идват статуите. Сигурно има много богати английски копелета, които биха платили за подобни неща.

Поглежда ме и в очите му лумва лукаво пламъче.

— И за теб ще има нещичко.

— Съжалявам, но не познавам такива хора.

Намръщва се още по-силно.

— Трябваше да се досетя, че от теб няма да има никаква полза.

— Този бизнес партньор — не мога да се сдържа да не попитам, — той ли ти предложи и да произвеждаш вино?

Погледът на Арно е красноречив отговор. Той затваря шумно ножчето, пъхва го в джоба си и тежко се изправя на крака.

— Можеш да започнеш да пренасяш дървата.

— Сам? Как?

Поглеждам купчината нарязани дърва. Беше ми трудно да докарам количката дотук, когато в нея беше само моторната резачка.

Арно ми се усмихва мрачно.

— Такъв умник като теб все ще успее да измисли нещо.

* * *

Вече се свечерява, когато донасям до къщата и последните нарязани дърва. Правя курс след курс с количката, куцукам напред-назад по черния път, докато накрая цялото тяло ме боли. Всеки път си казвам, че това са последните, които ще донеса, и че Арно може да свърши сам останалата работа. Но не искам да му доставям удоволствието да се присмива, че не мога да се справя. А и би било ужасно прахосничество да оставя бялата бреза в гората, след като веднъж съм я отсякъл, истински вандализъм.

Затова продължавам да работя, докато всички дърва са струпани под навеса в задната част на къщата. Едва когато оставям количката в конюшнята, ми идва на ум, че съм забравил бастуна си в гората. За малко да реша, че не си струва да се връщам, справях се и без него през целия следобед, а и раните на крака ми заздравяват добре. Но само като си помисля за това, започвам отново да изпитвам болка.

А и вече свикнах да има нещо, на което да се подпирам.

Свалям гащеризона и се опитвам да се измия на крана в плевнята. Водата шурти между камъните, събира се в хлътналия цимент и след това се оттича в голямата цепнатина на повърхността му. Докато се опитвам да отстраня мръсотията от себе си, си напомням да донеса малко хоросан тук и да запълня цепнатината. Дъхът ми спира от ледената вода, но дори калъпът домашен сапун не може да пробие през слоя от моторно масло и дървени стърготини.

Продължавам настойчиво да се търкам, докато кожата ми се изранява и набръчква, след това хвърлям сапуна с отвращение. Затварям крана, обличам отново мръсния гащеризон и вземам чисти дрехи от таванското помещение. След това отивам до къщата и чукам на вратата на кухнята.

Матилде отваря.

— Имам нужда от баня — казвам предпазливо.

Готов съм да получа отказ и ако Арно е там, най-вероятно ще стане точно така. Но откъм кухнята не се чува възражение. Матилде само поглежда изцапаното ми с масло тяло и отстъпва навътре.