Читать «Кървави белези» онлайн - страница 86

— Хайде да си починем — казва Арно.

Строполявам се на земята и облягам гръб на постамента на една от статуите. Кожата ми е изцапана с масло и по нея са полепнали парченца дърво. Арно прави болезнена гримаса, когато се настанява на същия пън, на който седеше и преди.

— Какво му е на гърба ти? — питам аз.

— Паднах по едни стълби — отговаря той и се усмихва вяло. — Също като теб.

Надявам се, че те е заболяло, мисля си аз и се протягам към цигарите. Той изтръсква лулата си и започва да я пълни, докато аз все още търся запалка. Трудно ми е да стигна до джобовете си, защото съм свалил горната част на гащеризона.

— Огънче?

Арно ми подхвърля кутия кибрит. Хващам я изненадано.

— Благодаря.

Паля цигарата, дръпвам с удоволствие, за да усетя никотина, и мускулите ми започват бавно да се отпускат. Чувам слабия шум, който устните на Арно издават, когато подръпва от лулата, както и лекото изсвирване на въздуха през чашката й. Първата птица надава предпазлив вик. Постепенно животът в гората се връща към обичайния си ритъм. Дръпвам бавно от цигарата и отпускам глава назад.

Чувам, че Арно започва да се хили.

— Какво има? — питам.

— Възхищавам се на избора ти на облегалка.

Обръщам се и установявам, че зад гърба ми се намира статуята на Пан. Облегнал съм глава право на слабините на езическия бог.

Отново се облягам.

— Щом той не възразява, и аз нямам нищо против.

Арно изсумтява, но изглежда, всичко това го забавлява. Вади лулата от устата си и с чевръсто движение тупва чашката й в подметката си, за да я изпразни. Стъпква пепелта в земята, но не прибира лулата.

— Колко мислиш, че струват? — пита той неочаквано.

За момент решавам, че ми говори за дървата, но после ми става ясно, че има предвид статуите.

— Нямам представа.

— Така ли? Ти си толкова умен, мислех, че знаеш всичко.

— Не и когато става въпрос за крадени статуи.

Арно вади джобно ножче с късо острие и започва да чегърта чашката на лулата.

— Кой ти каза, че са крадени?

— Нямаше да ги криеш тук, ако не бяха — нямам намерение да му казвам, че е била Гретхен. — Защо не ги продаде?

— А ти защо не си гледаш работата?

Продължава да стърже лулата, но след малко оставя и нея, и ножчето, без да е довършил.

— Не е толкаво просто. Трябва да внимаваш към кого ще се обърнеш.

Много да внимаваш, мисля си аз. Ако се съди по тревата, която е поникнала около тях, сигурно са престояли тук доста дълго време.

— Ако не си имал сигурни купувачи, защо си докарал толкова много статуи?

— Имах един… бизнес партньор. Той ми казва, че познава търговец, който ще ме отърве от тях.

Загасям цигарата си.

— И какво стана?

Арно свива устни в горчива усмивка.

— Разочарова ме. Предаде доверието ми.

Гретхен беше използвала почти същата фраза, когато говореше за бащата на Мишел. Готов съм да се обзаложа, че той и този „бизнес партньор“ са един и същи човек, мъжът, чийто мръсен гащеризон съм облякъл в момента. По един или друг начин, безименният брат на Жан-Клод е оставил пълна бъркотия след себе си. Нищо чудно, че изобщо не искат да говорят за него.