Читать «Кървави белези» онлайн - страница 84

— Докарай я след мен.

С тези думи той излиза от конюшнята, очаквайки да го последвам. Оставям бастуна в количката и хващам дръжките. Повдигам я и в същия момент тежката резачка се накланя на една страна, губя равновесие и за малко всичко да се обърне. Пускам бързо количката на земята и премествам резачката точно в центъра на количката. След това куцукайки я подкарвам след Арно.

През цялото време той върви пред мен, минава през двора на къщата, покрай лозите и навлиза в гората. Успявам да го настигна едва когато е до едно почти разчистено пространство в близост до статуите, където малките пънове стърчат между по-големите дънери и приличат на счупени зъби. Приближава до едно дърво, като разтрива долната част на гърба си, а в това време аз оставям количката на земята.

— Тук — казва той и плясва дървото. — Ето това.

Дървото е млада бяла бреза, която е успяла да порасне сред доста по-големите кестенови дървета. Гледам неразбиращо към Арно, който вади лулата от джоба си и започва да я пълни.

— Какво очакваш да направя?

— Да я отсечеш, какво друго?

— Искаш аз да я отсека?

— Не те доведох тук, за да ме гледаш как работя. Какъв е проблемът? Само не ми казвай, че никога преди това не си хващал резачка.

— Ами да. Тоест — не съм.

— Значи сега ще се научиш. Запомни само, че трябва да използваш цялата дължина на острието. Ако закачиш нещо с края му, то ще се обърне и ще те нареже на парчета — заявява той със самодоволна усмивка. — Ако си въобразяваш, че онова, което ти се случи с капанчето беше неприятно, това тук изобщо няма да ти хареса.

Вкопчвам се в първото извинение, което ми хрумва.

— Не сме ли прекалено близо до статуите?

— Досега нито едно дърво не ги е ударило. И сега няма да се случи, ако си свършиш работата както трябва — казва той и подритва стеблото на дървото на около четиридесет и пет сантиметра от земята. — Режи някъде тук. Направи два разреза под формата на V. Обаче не режи наведнъж, защото в такъв случай само Господ знае накъде ще падне.

Арно отива и сяда на един пън. Резачката стои на земята между нас и чака. Хвърлям поглед към бастуна в количката. Ако щях да ползвам болния си крак като извинение, трябваше да го направя, преди да добутам количката дотук, Арно прави нервен жест с ръка:

— Хайде, какво чакаш? Няма да те ухапе.

Изобщо не искам да доближавам резачката, но гордостта не ми позволява да откажа. Навеждам се и я вдигам. Тя е тежка, мазна и изцапана с моторно масло. Държа я предпазливо, едва ли не очаквам сама да заработи. От нея виси нещо, предполагам, че е шнурът за запалване. Усещам погледа на Арно върху себе си, стягам се и дръпвам. Нищо не се случва.

— Пробвай първо да я включиш — казва Арно, очевидно всичко това му доставя удоволствие.

От едната страна на резачката има ключ. Щраквам го и след това отново хващам шнура. Този път, когато го дръпвам, моторът се закашля, но след това угасва.

— Сигурен ли си, че това нещо работи? — питам аз.