Читать «Кървави белези» онлайн - страница 75

Приличам на истинско конте.

Опитвам се да потисна нервността си, докато отварям вратата на килера, за да видя от какво ще имам нужда. На първо място ми трябва цимент, защото ми се струва, че има достатъчно пясък. Обаче ми трябват и нова кофа и мистрия, за да заменя старата, която е ръждясала и покрита със засъхнал хоросан. Както и лопата, казвам си, и подбутвам дръжката на лопатата, циментирана здраво в купчина хоросан. Тя започва да вибрира и да дрънчи като огромен камертон. Оглеждам се да намеря мръсното тефтерче и остатъка от молив, които извадих от джоба на гащеризона. Прелиствам, за да открия някоя празна страница и да направя списък с покупките. Пълно е с някакви цифри, свързани със стари строителни обекти, но една от страниците привлича вниманието ми. На нея има грубо нарисувана скица на гола жена и колкото и да е бил бездарен художникът, забелязвам един отличителен детайл.

Косата на жената е пъхната зад ухото й.

Първата ми мисъл е, че е Матилде и че съм попаднал на още едно потвърждение кой е бащата на Мишел. След това оглеждам рисунката внимателно и вече не съм така сигурен. На лицето на жената има точка, която би могла да се вземе за трапчинка, а и си спомням, че съм виждал как Гретхен от време на време пъха кичур коса зад ухото си, несъзнателно имитирайки сестра си. Но рисунката е толкова примитивна, че е невъзможно да се разбере коя е жената на нея. Ако изобщо е някоя конкретна жена, доколкото мога да преценя, може и да е просто някаква случайна драсканица.

Чувам шум отвън и виновно затварям тефтерчето. Оказва се, че е Жорж. Старият мъж прекосява далечния край на двора с по една дрънкаща кофа във всяка ръка. Успокоявам се и се усмихвам мрачно на реакцията си. Това да ти е за урок. Отварям на друга страница и започвам да записвам какво трябва да купя.

След като привършвам, отново отивам в къщата. Вратата е отворена и Матилде е заета с разфасоването на един одран заек. Купата с току-що набрания зелен фасул е до нея, а тя се опитва да отдели крака на заека от ставата, като го реже с нож и го извива.

— Готов съм да отидем за цимента — казвам аз.

Откъм другата част на кухнята, която остава скрита зад вратата, се чува сумтене.

— Време беше. Достатъчно дълго се мота.

Не бях разбрал, че Арно е там. Отварям вратата по-широко, за да мога да го видя. Седнал е до издрасканата кухненска маса, а пред него има голяма чаша кафе, държи на коляното си Мишел, който гризе коричка хляб.

— Къщата е голяма — отговарям аз, не знам защо думите му ме обиждат.

— Не е чак толкова голяма. Чудя се какво правиш горе на скелето по цял ден.

— Ами, как да ти кажа. Пека се на слънце, чета, гледам телевизия.

— Няма да се учудя. Определено не си свършил много работа.

Никой от двама ни не влага особен хъс в спора. Размяната на такива реплики между нас се е превърнала в ежедневие. Което изобщо не означава, че изпитваме симпатия един към друг.