Читать «Кървави белези» онлайн - страница 73

— Здрасти. Готова ли си да тръгваме?

По лицето на Клоуи пробягват нервни тръпки.

— Подранил си.

Хвърля бърз поглед към мъжа. Той е впил поглед в мен и едва сега и аз се извръщам към него. Смущението на Клоуи става още по-силно.

— Шон, запознайте се, това е, това е Джулс.

— Здравей, Шон — казва той.

Изглежда около трийсетгодишен. Привлекателен, с набола брада и добре оформено във фитнеса тяло, което ме кара да мисля, че се мъчи да компенсира почти женствените си очи с дълги мигли. Опитва се да докара вид на момче от улицата, но коженото яке и изтърканите дънки са твърде скъпи за целта.

Веднага ми става ясно кой е. Оглежда ме с лукава снизходителна усмивка, като че ли и той знае кой съм аз.

Обръщам се към Клоуи.

— Колко ще се забавиш?

Тя не може да ме погледне в очите.

— Десет минути.

Навежда глава и бързо отива да обслужи клиент. Усещам, че мъжът, когото тя нарече Джулс, ме наблюдава. В този момент съжалявам, че съм отказал цигарите, така нямаше да се чудя къде да си дяна ръцете.

— Значи си учител — казва той.

— Засега.

Мисълта, че Клоуи му е говорила за мен, ми е ужасно неприятна.

Той се усмихва, загледан в чашата си с водка.

— Засега, значи? Явно имаш големи планове.

Не отговарям. Настанил се е удобно на високия стол, оставил е скъпите му дрехи да говорят сами за себе си. Не го питам с какво се занимава, изобщо не искам да знам.

— Значи вие с Клоуи…

— Какво ние Клоуи?

— Нищо — изглежда развеселен. Започвам да се чудя дали е пиян, или пък е взел нещо. — Чух, че преди известно време сте срещнали един мой приятел.

— Така ли? — опитвам се да изглеждам равнодушен, но въпреки това започва да ме гризе любопитство.

— Един мъж на име Лени.

Името не ми говори нищо. След миг се сещам. Съмнителният тип, който онази нощ ни беше спрял на улицата да ни пита колко е часът, макар да имаше часовник на ръката. Клоуи го бе нарекла Лени.

Джулс се плъзва от високия стол и става.

— Трябва да тръгвам. Кажи на Клоуи, че пак ще й се обадя.

Нямам сили да му отговоря. Потъвам в мислите си, докато чакам Клоуи да привърши. Излизаме и тръгваме по улицата. Надявам се, че ще каже нещо, но тя мълчи. Не обелва нито дума.

— Кой беше този? — питам накрая.

— Кой?

— Джулс.

— О, просто клиент.

Спирам. Клоуи прави още няколко крачки, високите й токчета потропват по тротоара, след това усеща, че не съм до нея, и се обръща. За пръв път, откакто влязох в бара, ме поглежда в очите.

— Клоуи, недей.

— Какво недей?

— Не се отнасяй с мен като с идиот. Той беше, нали?

Обръща се и продължава да върви по улицата. Тръгвам след нея.

— Какво искаше?

— Нищо.

— Тогава защо беше дошъл?

— Дойде да пийне нещо. Нали се сещаш, хората правят такива неща.

— Отново ли се виждаш с него?

— Не! Не аз решавам кой влиза в проклетия бар, нали?

Тя избързва и се отдалечава от мен. Настигам я, заставам пред нея и препречвам пътя й. Дъхът ни се вижда ясно на светлината на уличната лампа.

— Клоуи… — думите засядат в гърлото ми. — Какво става? Защо се държиш така?