Читать «Кървави белези» онлайн - страница 74

— Защо ме преследваш непрекъснато? Не съм твоя собственост.

— Моя собственост! В момента имам чувството, че дори не те познавам!

— Може би наистина не ме познаваш!

Очите й горят от гняв. Чувствам се замаян, но и аз самият съм страшно ядосан.

— Искаш ли да се изнеса от апартамента? Ако е така, просто кажи.

Следва много дълго мълчание. След това Клоуи отпуска рамене.

— Не, не искам.

Гласът й е съвсем тих. Чувството на облекчение е толкова силно, че ме плаши.

— Не мога да се примиря с мисълта, че излизаш с някой друг — казвам с дрезгав глас. — Ако наистина е така, кажи ми го още сега. Само не си играй с мен.

Тя ме прегръща и обляга глава на гърдите ми.

— Не е така — прошепва тя. — Съжалявам. Няма да си играя с теб, обещавам.

Чувствам се добре, когато усещам топлото й тяло, притиснато в моето. Вдигам глава и се взирам в студената жълтеникава светлина на уличните лампи, които се губят надолу по улицата. В ледения въздух се носи силен дъх на гнило, идващ откъм реката. Прокарвам ръка по познатите извивки на гърба на Клоуи, изпитвам студ и самота, защото съм сигурен, че ме лъже.

10

— Трябва ми цимент.

Матилде вдига поглед от цветната леха и го насочва към мен. Кухнята беше празна, когато влязох вътре, за да оставя таблата от закуска, затова предположих, че ще я намеря в зеленчуковата градина. До нея има пластмасова купа с току-що набран зелен фасул, но в момента тя е коленичила до цветната леха. Отново насочва поглед към нея и отскубва един плевел, който се е промъкнал между цветята.

— Няма ли нещо друго, което би могъл да свършиш сега?

— Всъщност не. Изчуках мазилката навсякъде, докъдето мога да достигна, и не искам да се местя на друго място, преди да измажа това, което съм започнал.

През последната седмица работата вървеше доста бързо. Но се наложи да извадя толкова много разхлабени камъни, че ме е страх, че горната част на къщата може да рухне всеки момент. Надявам се щетите да са само на повърхността. Така или иначе трябваше да го направя, ако искам да ремонтирам къщата както трябва. Но не мога да я оставя дълго в това състояние.

От няколко дни знам, че неизбежно ще се стигне до този момент, но все отлагах да кажа на Матилде. След случилото се на бензиностанцията никак не ми се иска отново да напускам фермата, а много се съмнявам, че и тя би проявила подобно желание.

Каквото и да чувства обаче, не се издава по никакъв начин. Отскубва още един плевел от лехата.

— Кога искаш да отидеш?

Стана доста по-лесно, отколкото очаквах. Свивам рамене.

— Трябва да направя списък на всичко, от което се нуждая. Няма да ми отнеме много време.

Тя продължава да говори, без да вдига поглед.

— Ела в къщата, когато си готов.

Установявам, че вътрешно в себе си съм таял надежда, че ще намери някакво извинение да не отидем. Но няма какво повече да кажа. Оставям я да плеви и отивам куцукайки обратно на двора, като се подпирам на стария бастун, който Матилде ми даде в замяна на патерицата, изядена от нереза. Бастунът е направен от тъмно дърво и по него си личат следи от зъбите на някой от предшествениците на Лулу, но е дебел и здрав с потъмнял сребърен шип и подходяща украса на дръжката.