Читать «Кървави белези» онлайн - страница 76

Арно дава на Мишел една коричка, която преди това е потопил в кафето си.

— Не трябва да яде подобни неща — казва Матилде.

Баща й се смее, когато внукът му натъпква подгизналия хляб в устата си.

— Харесва му. Той сам знае кое е най-добро за него.

— Още е малък.

Арно потапя втора коричка в чашата си.

— Хайде, стига, това е само кафе.

— Не искам…

Арно удря силно с длан по масата.

— Глуха ли си?

Мишел подскача от вика му и сбръчква лице. Арно хвърля последен гневен поглед към Матилде.

— Виж сега какво направи!

Започва да подхвърля детето нагоре-надолу върху коляното си.

— Шшшт, тихо, ти си мъж. Ето, виж, тук има още.

В момента, в който се обръща към внука си, гласът и изражението на лицето му омекват. Мишел грабва натопеното парче хляб и го размазва около устата си. Матилде мълчаливо довършва разфасоването на заека. Твърдата извивка на гърба и червените петна, избили по врата й, са единствената проява на протест.

Една врата в задната част на кухнята се отваря и Гретхен влиза вътре. Усмихва се, когато ме вижда, и това е напълно достатъчно да развали настроението на Арно.

— На какво се хилиш? — пита той грубо, докато тя се мотае из кухнята.

— На нищо.

— На мен не ми прилича на нищо.

— Не мога ли да се усмихвам, когато поискам?

— Зависи на какво.

Острият му подозрителен поглед се премества от по-малката му дъщеря към мен. Има огромна разлика между заяждането преди малко и истинската неприязън, с която ме гледа в момента. Изведнъж атмосферата в кухнята се нажежава, дори Мишел млъква и поглежда към дядо си.

След това Матилде идва и застава между нас. Прави го толкова небрежно, че би могло да се приеме за случайност.

— Изчакай ме до микробуса, докато донеса ключа — казва тя.

Никак не съжалявам, когато тръгвам. Затварям вратата след себе си, но изминавам едва няколко крачки и чувам приглушен звук от счупени чинии, последван от пронизителния писък на Мишел. Тръгвам през двора към микробуса.

Един обикновен ден в семейство Арно.

Лицето на Матилде не изразява никакви чувства, когато се задава откъм къщата. Доближава до мен и ми подава връзка ключове.

— Големият ключ е за катинара на портата. Затвори го след себе си.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не.

Обикновено безизразното й лице този път изглежда напрегнато.

— Можеш ли да караш?

— Да, но…

Не очаквах подобно нещо. Никак не ми се искаше да ходя в града, но си представях, че поне Матилде ще дойде с мен.

— Не знам къде да отида.

— Магазинът за строителни материали е недалеч от бензиностанцията, от която си купи цигари. Карай все направо, докато стигнеш до градския площад. След това веднага завий надясно.

Продължава да държи ключовете. Вземам ги неохотно, все още се мъча да измисля нещо.

— Ами кракът ми?

— Педалите са доста меки. Би трябвало да се справиш без проблеми.

Отваря портфейл, който много прилича на мъжки, и вади от него няколко банкноти.

— Това трябва да ти стигне за цимент и за каквото друго ти е необходимо. Иска ми се да мога да ти дам аванс от заплатата, но баща ми…

— Няма нищо.

Още съм твърде слисан от развитието на нещата и в момента парите изобщо не ме интересуват. Матилде очевидно също се чувства неудобно. Обръща се и подпъхва коса зад ухото си. Сещам се за рисунката, но това трае само миг. Имам да се тревожа за много по-належащи неща от личния живот на Матилде.