Читать «Кървави белези» онлайн - страница 77

Макар че все още е рано, въздухът в микробуса е горещ и застоял. Подпирам бастуна на съседната седалка, след това се вмъквам зад волана и се опитвам да натисна педала с превързания си крак. Всичко би трябвало да е наред, стига само да не закача импровизираната си обувка. Закопчавам предпазния колан и в съзнанието ми преминава бегъл спомен, но в момента съм прекалено зает с настоящето, за да се занимавам с него. Минава още известно време, през което проверявам светлините и намествам седалката, след това е крайно време да призная, че само отлагам.

Завъртам ключа.

Моторът пали от третия опит, трака и реве, докато натискам педала на съединителя, за да не загасне. Едва когато ръмженето става ритмично, свалям прозореца и подкарвам по пътя. Скоростите заяждат, когато ги сменям. Превключвам на втора и микробусът започва да подскача по неравните коловози на черния път. Стигам до портата и минавам през цялата дълга процедура — отварям я, изкарвам микробуса на шосето и след това се връщам, за да заключа катинара след себе си. Качвам се обратно в микробуса, моторът му работи, докато оглеждам пътя пред мен. Хайде да тръгваме, казвам си.

По пътя има още няколко коли, но далеч не са много. На старото рено хич не му се иска да се откаже от втората скорост. Двигателят реве, когато с удар превключвам на трета, а малко по-късно и на четвърта. Пета скорост няма, но веднъж свикнал с тази идея, старият микробус продължава да се движи безпроблемно. Карам все направо по сивата ивица на асфалта, насочил съм се към трептящата мараня, която изчезва в момента, в който я доближа. Вече не разбирам защо толкова съм се притеснявал. Отпускам се на седалката, започва да ми става приятно.

През слънчевите ми очила изгорелите от жегата поля изглеждат синкави, а небето е добило невероятен сапфирен оттенък. Облягам лакът на отворения прозорец, приятно ми е вятърът да ме удря в лицето, докато житните поля профучават край мен, но в един момент осъзнавам, че се движа прекалено бързо. Намалявам скоростта с неохота, последното, от което се нуждая в момента, е да ме спрат за превишена скорост.

Част от напрежението ми се връща, когато наближавам бензиностанцията, на която спряхме с Матилде. Но отвън няма никой и аз преминавам бързо покрай нея. Имайки предвид очевидната вражда между баща й и съседите, не мога да я обвиня, че не иска да дойде в града. Макар че, като навлизам в него, виждам, че това едва ли може да се нарече град. Не е много по-голям от село. Минавам покрай няколко къщи и магазини, чиито витрини са направо на тесния тротоар, и след малко се озовавам на централния площад. Той е малък, но доста приятен, има дървета, които хвърлят сянка, както и един фонтан пред игрище за петанк, на което двама възрастни мъже вече хвърлят металните топки към малкото дървено топче.