Читать «Кървави белези» онлайн - страница 6

Добре, само спокойно. Първоначалната болка се е усилила и сега кракът ми пулсира като зъбобол — от ходилото нагоре по пищяла. Кръвта е започнала да се просмуква през кожения ми ботуш. Като изключим жуженето на насекомите, изпъстрената със слънчеви петна гора е абсолютно тиха. Поглеждам към покривите на фермата. Прекалено далече са и никой няма да ме чуе, ако викам, а аз така или иначе не искам да го правя. Освен ако не се наложи.

Започвам да ровя в раницата и да търся джобното си ножче. Знам, че е някъде там, но докато го търся, пръстите ми попадат на друго. Вадя го и потръпвам от шока.

Снимката е избеляла и с подгънати краища. Нямах никаква представа, че е в раницата. Бях забравил дори, че я има. Лицето на момичето е станало съвсем неясно от гънката през средата, която разкривява усмивката. Зад нея се белее кеят на Брайтън, ярък и ясен на фона на синьото небе. Косата й е руса и изсветляла от слънцето, лицето й е с тен. Изглежда здрава и щастлива.

Чувствам се замаян. Оставям снимката и имам чувството, че дърветата започват да се накланят към мен. Поемам дълбоко въздух, опитвам се всячески да запазя спокойствие. Миналото вече не съществува. Не мога да направя нищо, за да го променя, а настоящето и без това е достатъчно тревожно. Намирам ножчето и се намествам по-удобно. Острието му е дълго около седем сантиметра, има отварачка за бутилки и тирбушон, но няма приставка за отваряне на железни капани. Вкарвам острието между зъбците и се опитвам да ги отворя, но падам назад, когато то се пречупва.

Хвърлям счупения нож и започвам да се оглеждам за друго. До мен има сух клон. Не мога да го достигна, но използвам по-малко клонче, за да го придърпам към себе си, след това вмъквам дебелия му край в челюстите. Металът се забива в дървото, но капанът бавно започва да се отваря. Натискам по-силно и стискам зъби, когато зъбците започват да се отделят от плътта ми.

— Точно така! Хайде!

Клонът се чупи. Челюстите на капана рязко се затварят.

Пищя.

Лежа по гръб, когато болката започва да утихва. Изправям се отново и безпомощно запращам пръчката към капана.

— Копеле!

Вече не мога да се преструвам, че положението не е сериозно. Дори да успея да освободя крака си, се съмнявам, че ще мога да измина много път с него. Но това е по-малкият проблем, защото фактът, че не мога да се освободя, започва все повече да ме плаши.

Доволен ли си сега? Сам се докара дотук. Изхвърлям тези мисли от главата си и се опитвам да се съсредоточа върху по-належащия проблем. С помощта на тирбушона започвам да копая около клина, за който е застопорен капанът. Действията ми са абсолютно безрезултатни, но освобождавам част от емоциите си, като мушкам земята и корените на дървото. В крайна сметка ножът пада от ръката ми и аз се отпускам върху дънера.

Слънцето значително се е снишило на хоризонта. Все още има няколко часа до свечеряване, но мисълта, че ще се наложи да остана тук цяла нощ, ме ужасява. Опитвам се да измисля нещо, но установявам, че има само едно, което мога да направя.