Читать «Кървави белези» онлайн - страница 4

Наоколо няма никой. Някъде наблизо блее коза и няколко кокошки се мотаят в прахоляка. Ако не бяха те, щях да реша, че фермата е запустяла. Спирам пред двора, никак не ми се иска да продължа. Вратата на къщата е открехната. Приближавам до небоядисаната й рамка и чукам. След малко ми отговаря женски глас.

— Qui est-ce?

Бутвам вратата. След ярката светлина навън ми се струва, че в къщата цари непрогледен мрак. Минават една-две секунди, преди да видя младата жена, седнала до кухненската маса, малко по-късно забелязвам, че държи в ръцете си бебе.

Вдигам празната бутилка и нерешително формулирам въпроса на френски:

— Може ли да ми налеете малко вода?

Дори да е притеснена от появата на непознат човек, не го показва.

— Как влязохте тук? — пита тя, гласът й е бавен и спокоен.

— Портата беше отворена.

Чувствам се като натрапник, докато погледът й се плъзга по мен. Оставя бебето в един висок дървен стол.

— Искате ли да ви налея и чаша вода?

— Да, би било чудесно.

Занася бутилката до чешмата и първо налива вода в нея, а след това пълни и една голяма чаша. Изпивам я с благодарност. Водата е леденостудена и има едва доловим земен вкус на желязо.

— Благодаря — казвам и й подавам празната чаша.

— Ще заключите ли катинара, след като излезете? — моли ме тя. — Не е трябвало да стои отворен.

— Добре. Благодаря още веднъж.

Чувствам погледа й върху себе си, когато преминавам през обляния от слънчева светлина двор.

Тръгвам отново през гората по пътя към шосето. Както и преди, наоколо е съвсем тихо. Заключвам портата и продължавам да вървя. От време на време извръщам глава, за да проверя дали не идва някоя кола, но пред погледа ми няма нищо друго, освен нагорещения от слънцето асфалт. Подпъхвам палци под ремъците на раницата, за да поема част от тежестта й. Натежава, когато си спомня какво има в нея, затова се опитвам да прогоня всички мисли и се съсредоточавам върху това да движа краката си един пред друг.

В горещата тишина постепенно се откроява шумът на двигател. Обръщам се и виждам, че нещо приближава, някаква тъмна точка, размазана от жегата. В началото ми се струва, че виси неподвижно над собственото си отражение. След това гумите й се плъзгат надолу, докосват пътя и неясната точка се превръща в синя кола, която бързо се носи към мен.

В момента, в който се измъквам от сянката на дърветата, забелязвам, че на покрива й има нещо. В следващия миг осъзнавам какво е. Прескачам оградата от бодлива тел, закачам дънките си на нея и се приземявам тромаво под тежестта на раницата. Спускам се навътре в гората, без да спирам, а зад гърба ми шумът от мотора се чува все по-силно. Скривам се зад едно дърво, когато колата стига до мен, и оттам поглеждам към пътя.

Полицейската кола отминава. Опитвам се да доловя дали намалява скоростта, да разбера дали са ме забелязали. Но шумът на мотора постепенно заглъхва и накрая изчезва съвсем. Отпускам глава на дървото. Знам, че реакцията ми е пресилена, че френската полиция най-вероятно изобщо не се интересува от мен, но съм прекалено напрегнат, за да оставя нещата на случайността. А и не мога да рискувам да претърсят раницата.