Читать «Кървави белези» онлайн - страница 8

Внимателно, това мога да го разбера. Но съм озадачен защо с необходимо да пазят тишина.

После болката отново ме завладява и аз преставам да съществувам.

Лондон

Таванският прозорец е замъглен от влагата. Дъждът пада върху него и капките барабанят по стъклото. Докато лежим на леглото, неясните ни отражения висят отгоре, размазани наши двойници, хванати в капана на стъклото.

Усещам, че Клоуи отново е далеч от мен. Познавам настроенията й достатъчно добре, че да не я притискам. Оставям я на мира, докато тя сама не реши да се върне. Вперила е поглед през прозореца на тавана, русата й коса отразява светлината на покритата с мидени черупки лампа, която купи от един базар. Сините й очи не мигат. Както винаги имам чувството, че мога да прокарам ръка пред тях и тя изобщо няма да реагира. Иска ми се да попитам за какво мисли, но не го правя. Страхувам се, че може да ми каже.

Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.

Усещам, че се раздвижва до мен.

— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.

2

Едно око се е втренчило в мен. Черно е, но центърът му е замъглен от перде, сива мъгла, изпъстрена с тъмни петна. От нея излизат множество линии и се разпростират като вълни. В един момент те изчезват и се появява грапавата повърхност на дърво. Окото се превръща в чвор, мъглата — в паяжина, легнала върху него като прашно одеяло. Покрита е с останки на отдавна умрели насекоми, но от паяка няма и следа.

Не знам колко време стоя така, загледан в нея, преди да разбера, че това е дървена греда, груба и остаряла от времето. Малко след това осъзнавам, че съм буден. Не изпитвам никакво желание да мърдам, топло ми е и се чувствам удобно, а за момента това е достатъчно. Съзнанието ми е напълно празно, стига ми това да наблюдавам паяжината над мен. Но в мига, в който мисълта минава през главата ми, тя вече не е истина. С идването в съзнание в мен нахлуват въпроси и внезапна паника — кой, какво, кога.

Къде?

Надигам глава и се оглеждам.

Лежа в легло на напълно непознато място. Не съм нито в болница, нито в полицейски участък. Слънцето влиза през един-единствен малък прозорец. Гредата, в която съм впил поглед, е греда на покрив, част от триъгълната дървена конструкция, която стига до пода и от двете страни. През процепите между плочите, с които е покрит покривът, се процеждат струйки дневна светлина. Значи се намирам в таванско помещение. Видът му е като на плевня. Помещението е дълго, с голи дъски по пода и два фронтона в двата края, до единия от които е допряно леглото ми. Покрай неизмазаните каменни стени са натрупани всякакви боклуци и мебели, повечето от които счупени. Усеща се миризма на застояло, на много изминали години, на старо дърво и на камък. Горещо е, но не е непоносимо.